– Здрасти, скъпа. Изглеждаш наистина добре.
– Не толкова, колкото теб!
В миналото тялото му бе понесло доста удари, но той все още беше силен, със същите бързи рефлекси и характер на победител. Спечелили му интереса на цялата нация още докато беше в колежа. С напредването на годините този интерес беше станал още по-възторжен. Може и да се бе оттеглил от професионалния футбол, ала това не означаваше, че все още не беше на върха на своята игра, особено сега, когато тя се бе пренесла на друго игрище, което възнамеряваше да завладее.
Пробяга още километър и половина. После три. Само колоездачите бяха по-бързи, Всички те бяха негови запалени фенове. Разчистващи пътя му през този септемврийски следобед. Никой не можеше да го настигне – дори младите нахъсани радикали от задните редове в партера на Чикагската стокова борса или фитнес маниаците с напомпани бицепси.
Куп премина маркировката за пет километра и най-после един бегач профуча покрай него. Млад. Може би колежанче. Куп се бе отпуснал и сега увеличи темпото. Никой не можеше да го победи. Така бе устроен.
Хлапакът се озърна. Видя кон тича до него и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите. Куп кимна и продължи да бяга, издухвайки младока.
Старец ли? Забрави. Чу тропота на приближаващи крака. Отново хлапакът. Сега тичаше редом с Куп, нахъсан за хвалби.
Днес тичах с Куп Греъм и го отвях като бърз влак малка гара.
Няма да стане, хлапенце.
Куп отново ускори темпото. Той не беше от онези надувки, които вярваха, че сами са спечелили пръстена на Суперкупата. Но знаеше, че "Старс" нямаше да се справят без него, защото за Куп победата беше най-важното нещо на света.
Младокът отново беше по петите му. Настигаше го. Беше кльощав, с крака като клечки за зъби и ръце, прекалено дълги за тялото. Куп навярно беше поне петнайсетина години по-възрастен, но не беше привърженик на извиненията, затова затича още по-бързо. Всеки, който твърдеше, че победата не е всичко, дрънкаше пълни глупости. Единствено победата имаше значение и всяка преживяна загуба беше мъчителна за Куп. Но без значение колко кипеше отвътре, той винаги беше спортсмен: скромен в самооценките. Галантен в похвалите на съперниците, никога не се оплакваше от обидни подвиквания, непохватни съотборници или травми. Колкото и горчиви да бяха мислите му, колкото и отровен да бе вкусът на всяка дума в устата му, той никога нс го показваше. Хленченето превръщаше загубеняците в още по-големи неудачници. Но дявол да го вземе, той мразеше да губи. Нямаше да загуби и днес.
Хлапакът имаше дълга, уверена разкрачка. Прекалено дълга. За разлика от младока, Куп разбираше науката на бягането и обузда подтика си да се откъсне напред. Той не беше глупав. Глупавите бегачи се контузваха.
Добре де, беше глупав. Остра болка прониза лесния му прасец, дишаше прекалено тежко, а контузеното му бедро пулсираше, Разумът му твърдеше, че няма какво още да доказва, ала той не можеше да позволи на хлапето да го задмине. Не му беше в характера.
Бягането се превърна в спринт. През цялата му кариера болката никога не бе възпрепятствала играта му, нямаше да го спре и сега. Не и през първия септември, откакто се бе отказал от спорта, докато бившите му съотборници си скъсваха задниците от тренировки, за да се подготвят за поредния мач. Той не беше като останалите оттеглили се играчи, доволни да дебелеят и мързелуват, докато харчат спечелените пари.
Осем километра. "Линкълн Парк". Сега тичаха редом. Дробовете му изгаряха, бедрото му виеше от болка, а пищялите му пламтяха. Медиален тибиален стрес синдром. Обикновено една от най-честите травми в областта на подбедрицата. Макар да нямаше ниша обикновено в раздиращата болка.
Хлапакът изостана, а после го настигна. Изостана. Отново го настигна. Казваше му нещо. Куп не му обърна внимание. Блокира болката, както правеше винаги. Съсредоточен върху равномерното движение на краката и вдишването на всяка молекула въздух, достигнала дробовете му. Съсредоточен върху победата.
– Куп! Господин Греъм!
Какво, по дяволите?
– Може ли... да си… направя… селфи… с вас? – изрече на пресекулки хлапето. – За... моя… баща?
Нима искаше само селфи! Потта се стичаше от всяка пора на тялото на Куп. Адски пламъци изпепеляваха дробовете му. Той намали темпото, хлапакът също. Докато накрая и двамата спряха. Куп искаше да се строполи на земята и да се свие на кълбо, но младокът все още беше на крака и Куп по-скоро би се прострелял в главата, отколкото да покаже слабост.
Капчица пот се търкулна по шията на малкия тъпанар.