Пайпър очакваше той да се впусне в разгорещен спор. Вместо това Греъм остави прасето и впи пронизващо очи в нея.
– Кой те е наел да ме следиш?
Тя се стегна.
– Това е поверителна информация. Повече не ме питай.
Той се надигна от дивана.
– Хайде да се изясним. Въпреки че съм пуснал по петите ти най-добрите адвокати в града и незначителната ти детективска агенция едва се крепи – да, направих някои собствени проучвания – отказваш да ми съобщиш името на клиента си, така ли?
Щеше да отстоява принципите си, независимо колко ѝ се искаше да отстъпи и да се предаде.
– Коя част от думата "неетично" не разбираш?
– О, разбирам я отлично. Нека го кажем по друг начин. Дай ми името и аз самият ще те наема.
Тя го зяпна слисано.
– За какво?
– Заради подозрителния ти характер. Аз бързо се уча. Очевидно е, че се нуждая от още един чифт очи в клуба. Само за няколко седмици. Някой, който може да види това, което ми се е изплъзнало. Охрана, за да надзирава охраната ми, ако така повече ти харесва.
Това беше работата, за която мечтаеше. Точно от това имаше нужда в момента – клиент с дълбоки джобове ѝ предлагаше работа, която можеше да бъде едновременно интересна и изпълнена с предизвикателство. Главата ѝ се замая. Имаше само една пречка. При това огромна.
– И всичко, което трябва да направя, е да...
– Да ми съобщиш името на твоя клиент.
В този миг Пайпър ненавиждаше Диъдри Джос. Упоритото настояване на Диъдри за анонимност щеше да съсипе Пайпър. А трябваше просто да му каже истината.
Но не можеше. Прекоси стаята, борейки се с болката, стягаща гърдите ѝ.
– Беше ми приятно да си поговорим, господин Греъм. Жалко, че трябва да си тръгвате.
– Няма да го направиш?
Желанието да му съобщи името беше толкова силно, че младата жена трябваше да стисне зъби.
– Аз нямам твоите пари, сила или слава, но притежавам морал.
Морал. Никога досега не бе мразила повече проклетата дума.
Щом веднъж прекрачиш границата, вече няма връщане назад. Запомни го.
Дюк беше говорил за секс, но ако сега се огънеше, щеше да потъпче самоуважението си, а тя не би го направила заради нищо и никого.
Греъм пристъпи по-близо, размахвайки пред носа ѝ златния морков.
– Помисли за всички пари, които можеш да спечелиш от тази работа...
– Повярвай ми, мисля! – Пайпър отвори вратата с гневен замах. – Направих ти услуга. А сега ти ми направи и се разкарай от тук, за да довърша опаковането на багажа си, да се преместя в скапания сутерен на братовчедка ми и да измисля друг начин да остана в бизнеса, без да продам душата си.
Садистичното копеле се ухили. Широка усмивка, която зае цялото му грубо лице.
– Наета си.
– Глух ли си? Вече ти казах! Няма да продам клиента си.
– Точно затова си наета. Ще се срещнем утре в десет сутринта в апартамента ми. Сигурен съм, че знаеш къде се намира.
И това бе всичко.
На следващата сутрин Пайпър се събуди на зазоряване, главата ѝ все още бе замаяна от случилото се. След като изгълта две чаши черно кафе, тя се спря на пола в цвят каки, масленозелена блуза с къс ръкав и с червен скорпион, щампован отпред, и любимите си потрити кафяви боти до глезените. Почти професионално облекло, без да изглежда, сякаш се опитва да го впечатли.
Беше готова толкова рано, че за да убие няколко часа, обиколи Линкълн Скуеър и се спря пред няколко магазина, които вече бяха отворени. Нищо чудно, че никой не позна Хауард по снимката, която Бърни ѝ бе дала. Защото той беше мъртъв.
Както Джен бе съобщила в прогнозата, беше необичайно топло за септември, и Пайпър пътува със свалени прозорци до Лейквю. Точно две минути преди десет паркира на едно от трите места, разрешени за посетители на алеята зад жилището му.
Някога част от католическа семинария, тухлената сграда бе останала празна с години, преди да бъде превърната в три луксозни жилища. Греъм притежаваше луксозен пентхаус на два етажа, а местен магнат на недвижими имоти и холивудски актьор с чикагски корени обитаваха останалите два апартамента.
Тя закрачи по пътеката, застлана с тухли и обрасла от двете страни до входа с папрат, и се озова в малко фоайе, оборудвано със супермодерна видеоохранителна система, за която ѝ се искаше да знае повече. Компютърен глас я насочи към частен асансьор, който я отведе директно в пентхауса. Вратата се отвори и Пайпър пристъпи в просторно помещение с тухлени стени и големи прозорци. Под високия два етажа таван се виждаха откритите въздуховоди на вентилационната и климатичната инсталация, боядисани в тъмносиво. Подът беше покрит с бамбуков паркет, придавайки на мястото елегантен вид, а дългите лавици покрай стените бяха пълни с книги, за които тя можеше да се обзаложи, че той никога не е отгръщал.