Едно момиче в тийнейджърска възраст лежеше на дървения под, стиснало ръката си. До него се търкаляше яркожълт пластмасов пистолет, а твърдото гумено топче, уцелило Пайпър, се бе търкулнало до боядисания перваз на площадката.
Момичето беше от онези американци с неопределен произход, а смуглата кожа, очите с цвят на светъл кехлибар и дългата, тъмна къдрава коса обещаваха, че когато порасне, ще се превърне в истинска красавица.
– Боже. Съжалявам! – извика девойчето, разкривайки два реда зъби със сребърни шини.
Пайпър се отпусна на колене.
– Добре ли си?
– Помислих, че си убиец!
– Много ли убийци ос навъртат наоколо? – Пайпър се протегна, за да провери ръката на момичето.
– Аз съм добре. – Хлапачката се надигна и седна.
Пайпър изпита облекчение, че ръката и не е счупена, но е същото време беше ядосана.
– Какво си мислеше, че правиш?
– Помислих те за някой друг, – Момичето посегна към пластмасовия пистолет, чиито модел бе усъвършенстван с червени гумени ластици, за да се ускори стрелящият механизъм.
– Имаш ли разрешително за това нещо? – попита Пайпър.
– Знам. Глупаво е. Дори, така да се каже, е донякъде срамно да ги купуваме.
– Тях?
– Нужен ти е повече от един. Това е нещо като игра. Но е, така де, сериозна. – Тя се надигна от пода. Беше добре сложена, макар че, като всяка тийнейджърка, навярно смяташе, че е дебела. – Ти сигурно си новата съседка. Куп каза на мама, че някой ще се нанесе в апартамента, но явно съм забравила. Аз съм Джейда.
– Пайпър. И какви са тези подмолни нападения на невинни хора?
– Сега уча в "Пий". – Пайпър се досети, че това е името на градското енорийско училище. – Аз съм една от убийците на Пий.
– Папата знае ли за това?
– Много смешно. – Тя го изрече сериозно, сякаш беше преценила Пайпър и бе решила към коя категория да я причисли. – Ние наскоро се преместихме от Сейнт Луис. Малко преди да започне училището, така че за мен това e така да се каже, начин да опозная децата.
И да се опиташ да се приспособиш, каза си наум Пайпър.
– Ще ти покажа жилището ти – предложи Джейда. – По-малко е от нашето, но не е лошо. – Посочи към една от трите врати в малкия квадратен коридор, – Тази врата води към клуба, които преди е бил, така да се каже. Италиански ресторант, а сега е "Спирала". – Посочи вратата пред тях, – Двете с мама живеем там. Не е толкова готино, като жилището ни в Сейнт Луис, но мама искаше да се махнем и Куп я покани да се премести тук. Баща ми загина в автомобилни катастрофа, когато бях на девет. Известно време той беше личен треньор и двамата с Куп бяха първи приятели. Куп плати за погребението му и всичко останало.
– Това е тежко. Аз също изгубих майка ми, когато бях малка.
– Както и Куп. Това е твоят апартамент. – Отпуснала пластмасовия пистолет покрай тялото си, тя се насочи към най-отдалечената врата и завъртя бравата. Не беше заключено.
Помещението не беше голямо, но прилично, със стени с цвят на горчица, покрити с паркет подове от 70-те години и два малки прозореца с изглед към уличката зад клуба. Бял пластмасов плот отделяше скромната кухня от всекидневната, в която имаше тъмнозелен диван, люлееш се стол в същия тон, както и две малки дъбови масички с настолни лампи.
– Спалнята е най-готината стая. – Джейда изчезна през отсрещната врата.
И наистина беше. Пайпър се спря до вратата и се огледа. По-голямата част от мястото беше заето от огромно легло, с тапицирана табла и снежнобяла олекотена завивка. На отсрещната стена бе монтиран голям телевизор с плосък екран. Върху нощната масичка се виждаше супермодерна електронна зарядна станция, а две лампи с фуниевидна форма висяха от тавана от двете страни на леглото.
– Леле.
– Куп спи понякога тук.
Но вече не, помисли си Пайпър.
– Той обича да му е удобно – обясни Джейда.
– Личи си – промърмори Пайпър пренебрежително, приседна в края на леглото и потъна в удобния матрак с пяна.
Джейда зачопли започналия да се лющи черен лак върху нокътя си, загледана с копнеж в айпада в зарядната станция.
– Куп наистина е много богат.
– Да си богат, не е чак толкова хубаво, колкото се твърди.
– Предполагам.
– Разкажи ми за "Убийците на Пий".
Джейда затъкна кичур коса зад ухото си.
– Започна преди два дни. Това е нещо като училищно упражнение за приобщаване на всички деветокласници.
– Онези монахини с всяка година стават все по-смахнати.
– На учителите всъщност не им харесва, но тъй като не носим пластмасовите пистолети на територията на училището, нищо не могат да направят. Всички от деветите класове, които искат да играят, трябва да платят по пет долара. Ние сме общо сто и двайсет дена и деветдесет и две от тях се записаха.