Искаше да привлече влиятелни клиенти – правни фирми, големи застрахователни компании, които разследваха измами за неработоспособност. Докато това се случеше, най-бързите пари, които можеше да спечели, бяха от хорските изневери. Затрака по клавиатурата: КАК ДА РАЗБЕРЕМ, ЧЕ ТОЙ НИ МАМИ? ТЯ НАИСТИНА ЛИ Е ИЗЛЯЗЛА С ПРИЯТЕЛКИ?
Започна да описва признаците на неверен партньор – прекалено много вечери на работа, необясними затваряния на телефона. Отделяне на особено внимание на външния вид. Разнесе на ръка листовките из фризьорски салони, спортни барове, кафенета – навсякъде, където ѝ позволиха. Върху всяка листовка бяха отпечатани логото на агенцията и телефонният номер.
Телефонът иззвъня. Отново беше Джен.
– Познай кой идва в града? – изчурулика приятелката ѝ. – Принцеса Незнам-коя-си от една от богатите петролни страни. С цялата си свита. Около петдесет души! Ще се нуждаят от жени шофьори.
– Откъде го разбра?
– От Тъпия задник. Току-що го чух да говори за това с един от репортерите. Очевидно принцесата е решила да пръсне няколко милиона на Маг Майл[9], вместо на Родео Драйв. Пайпър, тези кралски особи от Средния изток раздават щедри бакшиши!
– Тъкмо като за мен! – възкликна Пайпър.
Тя се свърза с един от старите приятели на баща си, който ѝ даде номера на собственика на компания за лимузини под наем, работещ с гостуващи випове, и получи работата. Не беше сигурна как точно ще съвмести кралските особи и Купър Греъм, но щеше да го измисли.
Във вторник сутринта Пайпър седеше зад волана на черен сув на летище "О' Хеър". Никога досега не се бе виждала като шофьор, но работата звучеше интересно, заплащането бе прилично, а примамката от щедрия бакшиш накрая я накара да се реши, без много да му мисли. Същия следобед трябваше да се срещне с Греъм. За да обсъдят уеб сайта на клуба, но преди това разполагаше с достатъчно време, за да вземе този, когото трябваше да откара от летището до центъра на града в хотел "Пининсула".
Както научи, кралското семейство наброяваше някъде около петнайсет хиляди членове – или височества, или кралски височества, в зависимост от това, дали бяха в линията за наследяване на короната. Те винаги пътуваха с огромна свита: други членове на семейството, военна охрана, прислуга и – така се говореше – куфари, натъпкани с банкноти. Тя искрено се надяваше една част от тях да се преместят в нейния джоб под формата на огромен бакшиш, когато тази работа приключеше.
Частният самолет се оказа "Боинг-747" и ВИП статусът на пътуващите им позволи да избегнат опашките на гишето за паспортен контрол. Очакваше ги армада от сувове и половин дузина товарни валове. Когато свитата се появи, само слугите бяха облечени в традиционни мюсюлмански дрехи. Жените от кралското семейство – повече от десетина, вариращи от тийнейджърки до такива, прехвърлили шейсетте – бяха облечени по последна мода. Проблясваха диаманти, върху асфалта потракваха високи тънки токчета "Лубутен", от раменете им се полюшваха чанти "Ермес".
Най-разглезените принцеси от Средния изток бяха дошли в града.
7
Пайпър отвори задната врата на сува, за да влезе красива четиресетина годишна жена с големи маркови очила, вдигнати върху буйна лъскава тъмна коса. Носеше яркопурпурно сако на "Шанел", къса черна пола и официални обувки с умопомрачително висок ток, заострени като ракети земя-въздух.
Едва бяха потеглили, когато жената извади мобилния си телефон и подхвана разговор на напрегнат арабски. В главата на Пайпър се въртяха стотици въпроси, които умираше да зададе, но беше инструктирана да не заговаря кралските особи, което беше адски вбесяващо. Пътничката не я погледна нито веднъж – не че излъчваше враждебност. Пайпър просто беше невидима.
Когато моторизираната кавалкада пристигна пред хотел "Пининсула", челюстта на Пайпър я болеше от усилието да държи устата си затворена. Тя се намираше на шесто място в колоната от лимузини – знак, че нейната пътничка не беше принцеса от висок ранг. Жената слезе, без да каже нито дума, но след като изчезна в хотела, един от навъсените кралски бодигардове ѝ нареди да чака.
И тя зачака. Измина половин час. Цял час.
Бодигардът излая насреща ѝ като куче, когато накрая тя не издържа и слезе от лимузината, за да се втурне към хотелската тоалетна.
– Наредих ти да чакаш!
– Ей сега се връщам. – Докато прекосяваше тичешком фоайето на хотела, тя си спомни, че във въпросното кралство робството не било отменено до 1962 година.