– Той ме ядоса.
– Но сега със сигурност ще те накажат.
Повече от сигурно. Но не така, както Файза имаше предвид.
– Работодателите не могат да ти направят нищо, освен да те уволнят.
– Това е много странна, много прекрасна страна. – Файза излъчваше такава добронамереност, че Пайпър можеше само да ѝ се възхищава, а копнежът в гласа ѝ бе покъртителен.
Накрая пристигнаха пред хотела. Прислужницата докосна рамото на Пайпър.
– Благодаря ти за това, което направи, приятелко. Всяка нощ ще се моля за теб.
Това прозвуча прекалено, но Пайпър не бе човек, който ще откаже нечия молитва.
– Когато казах, че ще бъда в спортната зала, това не беше покана да цъфнеш тук. – Куп трябваше да се надвиква с писъците на норвежката блек метъл група, гърмящи от високоговорителите. Капката пот, потекла по брадичката му, излетя във въздуха, когато стовари един свиреп ляв прав удар върху боксовата круша. Пайпър едва се сдържа да не изтъкне, че това не само е признак за лоша форма, но е и супер непродуктивно да се нахвърляш с такава сила върху нещастната круша.
Тренировъчната зала за професионални боксьори – миризлива дупка без прозорци и мека на чикагските елитни спортисти – представляваше голо помещение със стени от бетонни блокове, черни гумени постелки и ръждясали стойки за щанги, подредени покрай стената, върху която се виждаха американското знаме и жълт надпис с цитат от "Боен клуб"[13]: СЛУШАЙТЕ, ЧЕРВЕИ. ВИЕ НЕ СТЕ СПЕЦИАЛНИ. Мястото вонеше на пот и гума. Никакви барове със сокове, нито модни спортни дрехи. Залата беше без излишни глезотии, скъпа и с ограничен достъп.
– Как влезе тук? – изръмжа Куп като ротвайлер.
– Преспах с пича на рецепцията – сопна се тя, надвиквайки писъците и стържещите китари.
– Глупости. – Ъперкът към боксовата круша.
Всъщност просто бе обяснила, че работи за Куп. Шофьорската униформа вместо модните парцалки на футболна групарка придадоха достоверност на думите ѝ и мъжът я бе пуснал.
– Това е моята история и ще я разказвам, както аз искам.
Той отново заби юмрук в боксовата круша.
– Махай се.
Това беше добре дошло за нея. Не беше очаквана срещата да се състои тук и се появи само за да му докаже, че приема работата си на сериозно. Но не си тръгна веднага. Не можеше. Не и когато мускулите под просмуканата с пот тениска на Куп се движеха като морски вълни под напора на вятъра всеки път щом удряше. Трябваше да престане с това. Веднага. Защото, ако не го стореше, може би щеше да започне да обмисля да си пусне шибаната коса дълга! Завъртя се на пети към вратата.
– Почакай! – прозвуча ново ротвайлерско излайване. – Защо си облечена така? Приличаш на погребален агент.
Тя се бе окопитила достатъчно, за да му разкаже за кого работи.
– Само през деня – изкрещя, надниквайки отново музиката, – Това е шофьорската ни униформа.
– Отвратителна е. – Нов унищожителен удар върху крушата.
– Както и характерът ти.
Хапливият ѝ отговор не го впечатли.
– Интересува ли те външният ти вид?
– Не особено.
Той спря да наказва крушата и я огледа критично.
– Откакто си в клуба всяка вечер носиш една и съща рокля.
– Каза мъжът с каубойските ботуши.
– Това е моята запазена марка – тросна се той, – Върви да си купиш някои нови дрехи. Караш заведението да изглежда западнало.
Пайпър наблюдаваше струйката пот, стичаща се по шията му. Той миришеше на пот, но не неприятно, това бе здравият мирис на мъж, който винаги облича чисти дрехи за спортната зала. До този миг тя не бе осъзнавала, че миризмата на пот може да е приятна. Сега вече знаеше и съжаляваше, защото всяка мисъл, имаща нещо общо с тялото му беше разсейване, което не можеше да си позволи.
– Бюджетът ми не предвижда покупка на нови дрехи.
Той отново насочи вниманието си към крушата.
– Изпрати ми сметката. Трябва да си облечена подходящо за клуба.
Той имаше право, но все пак...
– Няма да купя нещо, което не е удобно.
– Под това, предполагам, имаш предвид всичко, което изглежда прилично? Да, това наистина ще съсипе стила ти.
– Опитай поне за известно време да бъдеш жена. Тогава ще имаш право да говориш.
Куп не можеше да свикне с това. Нито един разговор с нея не беше прост и ясен. Заряза боксовата круша, грабна надрасканата черна желязна гира, приведе се и протегна ръка напред с тежестта, опитвайки се да не ѝ обръща внимание. Усети напрежение в делтовидните мускули и яко опъване в бедрата. Винаги бе харесвал тежките тренировки, но никога не бе изпитвал такава нужда от тях като сега, когато нощ след нощ бе заточен в "Спирала".