– Виждал съм те в колата ти пред апартамента ми да ме следваш до спортната зала, както и до тук. Искам да знам защо.
А ти си мислеше, че е тожова изобретателна с дегизировката ти. Как бе успял да я разпознае? Отричането щеше да е безсмислено. Пайпър се отпусна на дивана и се опита да събере мислите си.
Той чакаше. Със скръстени ръце. Стоеше на страничната линия и наблюдаваше как защитата на противника се издънва.
– Ами… – Пайпър преглътна. Вдигна поглед към него. – Истината е....– Изпусна дъха си със свистене. – Аз съм твоя преследвачка.
– Преследвачка?
Силен прилив на адреналин запулсира във вените ѝ. Нямаше да се даде без бита и се изстреля от дивана.
– Изобщо не съм опасна преследвачка. Господи, не. Просто съм обсебена.
– От мен – Заявление, не въпрос. Вече го бе преживял.
– Нямам навика да преследвам хората. Това… просто не зависи от мен. Нали разбираш? – Тя не знаеше как точно тази тактика би могла да я спаси, но се гмурна в дълбокото. – Аз не съм пълна откачалка. Просто… имам само леко душевно разстройство.
Той наклони глава, но поне я слушаше. И защо не? Лудите винаги бяха интересни,
– Уверявам те, аз съм само малко побъркана – изрече Пайпър задъхано. – Напълно безвредна. Не бива да се страхуваш от насилие от моя страна.
– Само дето имам преследвачка.
– И не съм първата, осмелявам се да изтъкна. Мъж като теб… – Тя млъкна, опитвайки се да не се задави. – Истински бог.
Непреклонният му поглед подсказваше, че не се поддава лесно на ласкателства.
– Не желая повече да те виждам близо до себе си, Ясно ли е?
Ясно ѝ беше. Всичко бе свършило. Финито. Но тя все още не се предаваше.
– Боя се, че това ще е невъзможно. – Отново замълча. – Докато новото ми лекарство не подейства.
Трапчинката на брадичката му се задълбочи, когато той стисна челюсти.
– Това, което правиш, е незаконно.
– И унизително. Не можеш да се представиш колко е обидно да си в това положение. Нищо не е по-болезнено от несподелената любов. – Последните две думи излязоха като грачене, което тя се надяваше, че той ще припише на обожанието, което я задушаваше, защото всичко в него я дразнеше. Внушителната фигура, красивата външност, но най-вече високомерието и арогантността му, плод на дългогодишното целуване на стегнатия му задник от всички околни само защото се беше родил с талант.
Той не показа дори капчица състрадание.
– Ако отново те зърна, ще се обадя на ченгетата.
– Аз, разбирам. – Беше свършена. Тази тактика беше обречена от самото начало. Освен ако., Пайпър кимна към него с престорено съчувствие. – Разбирам колко ужасяващо е всичко това за теб.
Той се наклони съвсем леко мазал на токовете на каубойските си ботуши.
– Не бих го нарекъл така.
– Глупост – Може би беше намерила пукнатина я мъжкарската му броня. – Ти сигурно си ужасен, че може внезапно да изскоча пред теб, докато вървиш по улицата. Че ще съм въоръжена с един от онези противни пистолети, които вие, шантавите американци, настоявате да разнасяте със себе си, сякаш са пакетче дъвки. – Като глока в багажника на колата ѝ. – Никога не бих го направила. Бог ми е свидетел, никога! Но ти не можеш да си сигурен, а и как би се защитил?
– Мисля, че мога да се справя с теб – отбеляза сухо той.
Тя успя да изобрази озадачена физиономия.
– Ако това е вярно, защо се тревожиш, че безобидна глупачка като мен те следва от известно време?
Той вече не изглеждаше толкова невъзмутим.
– Защото не ми харесва.
Пайпър се опита да изрази едновременно разбиране и обожание.
– Толкова ужасяващо е за теб.
– Престани да го повтаряш!
– Разбирам. Това е ужасна дилема.
В очите му проблеснаха смъртоносни златисти искри.
– Изобщо не е дилема. По дяволите, стой далеч от мен!
– Да, ами както мисля, че вече споменах, това не е толкова лесно – не се даваше Пайпър. – не и докато лекарството ми не подейства. Лекарят ме увери, че няма да чакам още дълго. Но дотогава съм направо безпомощна. Не може ли да направиш компромис?
– Никакъв компромис.
– Най-много седмица. А междувременно, ако ме забележиш, просто ще се преструваш, че ме няма. – Тя изтупа ръце. – Ето. Решено.
Не се изненада, че той не се върза.
– Говорех сериозно за ченгетата.
Младата жена закърши ръце, надявайки се, че жестът не изглежда толкова театрален, какъвто си беше.
– Чувала съм ужасни неща за чикагските затвори...
– Трябвало е да помислиш за това, преди да започнеш преследваческото си изпълнение.
Сигурно се дължеше на стреса от толкова безсънни нощи или на рязкото покачване на кръвната ѝ захар от многото вредна храна. Или по-скоро на заплахата да изгуби всичко, за което беше работила. Тя сведе глава, свали очилата и попи с кокалчета сухите си бузи, сякаш бе започнала да плаче, нещо, което не би направила за нищо на света, колкото и трагично да беше положението.