— Прекрасно — отвърна Шалан и си взе листата. — Е, в зависимост от това какво определение някой дава на прекрасното.
Тя потисна по-нататъшните забележки и подозрително изгледа купчината листа в ръката си. Най-отгоре стоеше рисунката на Морето на сенките, вече без странните щамповани ръбчета.
— Какво стана? — попита Ялб. — Да не би някой кремлинг да е изпълзял изпод Вас или нещо такова?
Както обикновено, носеше разтворена отпред одежда и широки панталони.
— Нищо — тихо отвърна Шалан и натъпка страниците в чантичката си.
Ялб ѝ отдаде чест — тя нямаше представа защо бе започнал да го прави — и се върна да връзва въжета с останалите моряци. Тя скоро дочу как мъжете около него избухват в смях, а когато го погледна, около главата му танцуваха духчета на славата. Те приемаха формата на малки сфери от светлина. Явно беше много горд от току-що пуснатата шега.
Тя се усмихна. Наистина беше късмет, че Тозбек се бе забавил в Карбрант. Харесваше екипажа му и беше доволна, че Ясна се спря на тях за пътуването. Шалан се отпусна на сандъка, нагласен до релинга по заповед на капитан Тозбек, та тя да може да се наслаждава на морето, докато плаваха. Трябваше да внимава с пръските, които не се отразяваха твърде добре на рисунките ѝ, но докато моретата не бяха бурни, възможността да наблюдава водите си струваше неудобствата.
Наблюдателят на върха на въжетата нададе вик. Шалан примижа в показаната от него посока. Виждаха далечната суша и плаваха край нея. Всъщност миналата нощ бяха пристанали, за да се опазят от профучалата покрай тях буря. При плаване хората винаги искаха да са близо до пристанище — да се впуснеш в открито море при възможността да те изненада буря, си беше самоубийство.
Тъмното петно на север беше Мразовитата земя, ненаселена област покрай долния край на Рошар. От време на време тя забелязваше по-високи скали на юг. Тайлена, голямото островно кралство, образуваше друга преграда там. Проливите минаваха между тях.
Вахтеният бе забелязал нещо във вълните току на север от кораба — люлеещи се очертания, които най-напред изглеждаха като голям дънер. Не, беше много по-голямо и по-широко. Шалан се изправи и присви очи при приближаването им. Оказа се сводеста кафявозелена черупка, може би с големината на три привързани една към друга гребни лодки. Докато преминаваха, черупката се доближи край кораба и някак си успя да остане наравно с него; тя стърчеше приблизително на шест или осем стъпки над водата.
Сантид! Шалан се наведе над релинга и погледна надолу, докато моряците бърбореха оживено, а неколцина заедно с нея се надвесиха да зяпат създанието. Сантидите бяха толкова саможиви, че според някои от книгите ѝ, били изчезнали и всички съвременни разкази за тях не заслужавали доверие.
— Вие носите късмет, млада госпожице! — със смях ѝ рече Ялб, докато минаваше покрай нея с някакво въже. — Не сме виждали сантид от години.
— И все още не го виждате — отвърна му Шалан. — Само върха на черупката.
За нейно разочарование водата скриваше всичко останало — с изключение на сенките на нещо в дълбините, което можеше да бъдат дълги пипала, протегнати надолу. Според историите животните понякога следвали корабите с дни, чакали в морето, когато съдът влезел в пристанище, а след излизането му отново го следвали.
— Само черупката се вижда от тях — продължи Ялб. — В името на Страстите, това е добър знак!
Шалан стисна торбичката си. Взе си Спомен от създанието там долу — затвори очи и закрепи образа му в главата си, та да може да го нарисува точно.
Да нарисувам какво?, попита се тя. Някаква буца във водата?
В главата ѝ взе да се заражда идея. Тя я произнесе на висок глас, преди да е успяла да си помисли по-хубавичко.
— Донеси ми това въже — обърна се тя към Ялб.
— Сиятелна? — попита той и се закова на място.
— Направи клуп в единия край — продължи тя и забързано остави торбичката на сандъка си. — Трябва да разгледам сантида. Всъщност никога не съм пъхвала глава под океанската вода. Солта затруднява ли виждането?
— Под водата? — пискливо произнесе Ялб.
— Не завързваш въжето.
— Понеже не съм някакъв проклет глупак! Капитанът ще ми откъсне главата, ако…
— Доведи някой приятел — настоя Шалан, не му обърна внимание и взе въжето, за да завърже единия му край на малък клуп. — Ще ме спуснеш през борда и аз ще зърна какво има под черупката. Разбираш ли, че никой изобщо не е правил рисунка на жив сантид? Всички избутани на брега са били изключително разложени. И щом като моряците смятат, че ловуването им носи лош късмет…