Дани крадешком погледна през рамо към кухненския прозорец. По някой път, като мислеше напрегнато, нещо му ставаше. Всичко наоколо му изчезваше и се появяваха несъществуващи видения. Веднъж, скоро след като му сложиха ръката в гипс, това се бе случило на масата по време на вечеря. Тогава тримата не говореха много помежду си. Ала приказваха на себе си. О, да, и още как. Мислите за развод се бяха скупчили над кухненската маса като градоносен облак, натежал, аха, да се продъни. Това тъй го потискаше, че не можеше да се храни. При мисълта за ядене в такъв момент му се повдигаше. И тъй като му се бе сторило жизненоважно, настрои се на пълно съсредоточаване и стана нещо.
Когато се върна към реалното, лежеше на пода с грах и картофено пюре в скута, мама му крепеше главата и плачеше, а татко беше на телефона. Доста стреснат, Дани се бе помъчил да ги убеди, че нищо му няма, че понякога му става така, когато се напрегне да разбере нещо повече от лесно долавяните мисли. Опита се да им разкаже за Тони, когото те наричаха негово „невидимо другарче“.
Тогава баща му каза: „Имал е Ха Люси Нация. Изглежда, вече е добре, но все пак искам да го види лекар.“
След като лекарят си тръгна, мама го накара да обещае, че вече няма да прави така, че никога, ама никога няма да ги плаши по този начин, и Дани се съгласи. Самият той също бе уплашен. Защото, щом се съсредоточи, съзнанието му отплува към татко и само за миг, преди Тони да се появи (както винаги съвсем в далечината, откъдето долиташе глухият му глас) и преди странните видения да скрият от погледа му кухнята и разрязаното печено върху синята чиния, за съвсем кратък момент съзнанието му се бе гмурнало през татковия мрак и се бе сблъскало с неразбираема дума, много по-страшна от развод, и тази дума беше самоубийство. Оттогава Дани никога повече не я беше срещал в съзнанието на татко, но, разбира се, не бе се и опитвал да я търси. Нямаше никакво желание да открие някога какво означава тази дума.
Но да се съсредоточава, обичаше, защото някой път в такива случаи идваше Тони. Невинаги. Понякога реалните неща просто се замъгляваха и започваха да плуват пред очите му, а после се избистряха — всъщност най-често биваше точно така, — но друг път Тони се появяваше в крайчеца на периферното му зрение и отдалеч го викаше и му махаше…
Откакто се преместиха в Боулдър, Тони му се беше показал два пъти и Дани си спомняше каква изненада и радост бе изпитал, като откри, че го е последвал чак от Върмонт дотук. Значи все пак не се беше разделил с всичките си приятели.
Първия път това се случи, когато Дани беше в задния двор през един най-обикновен ден. Тони просто му помаха, после всичко се скри в мрак и след няколко минути той се върна към реалните неща с няколко смътни и откъслечни спомена, като от объркан сън. Втория път, преди две седмици, беше по-интересно. Тони му махаше от четири-пет метра разстояние и се провикваше: „Дани… Ела да погледнеш…“ Най-напред бе усетил, че се издига, а после, че пада в дълбока дупка като Алиса в Страната на чудесата. След това се озова в мазето на тяхната сграда, а Тони беше до него и в тъмнината му посочи куфара, в който татко държеше всичките си важни книжа и преди всичко ПИЕСАТА.
„Виждаш ли — изрече Тони с далечния си мелодичен глас, — той е под стълбите. Точно под стълбите. Носачите са го оставили точно… под… стълбите.“ Дани пристъпи напред, за да погледне по-отблизо това чудо, после отново взе да пада — този път от люлката в задния двор, на която бе седял през цялото време. Ударът му изкара всичкия въздух.
Три-четири дни по-късно татко му обикаляше побеснял от яд из къщи и разправяше на мама, че преровил цялото мазе, но куфара го нямало там, и че щял да съди проклетата фирма за превоз, която го била зарязала нейде помежду Върмонт и Колорадо. Как щял да завърши ПИЕСАТА, щом постоянно изниквали разни пречки?
— Не, тате — извика Дани. — Под стълбите е. Носачите са го оставили под стълбите.
Татко го изгледа някак особено и слезе долу да провери. Куфарът беше точно на мястото, където Тони бе посочил. Татко повика Дани, взе го на коленете си и го попита кой го е пуснал в мазето. Да не би Том от горния етаж? Мазето е опасно, обясни татко, затова хазаинът го държи заключено. Ако някой го оставя отключено, татко би искал да знае. Той много се радва, че книжата му са тук, и най-вече ПИЕСАТА, но не би желал заради тях Дани да падне по стълбите и да си счупи… да си счупи крака. Дани най-сериозно увери баща си, че не е слизал в мазето. Вратата му винаги е заключена. И мама го потвърди. Тя каза, че Дани никога не ходи при задното стълбище, защото там е мрачно, влажно и задръстено с паяжини. При това Дани никога не лъжеше.