— Слава богу — промълви.
Тя седеше от дясната страна с разтворена книжка в ръце, но лицето й бе сведено към скута. Беше облечена в синята рокля, онази, която Дани харесваше повече от всичките й дрехи. Беше с моряшка яка и правеше майка му много млада, съвсем като гимназистка. Татко току поставяше ръка на крака й, а тя се смееше, отместваше я и го смъмряше: „Стига, не се занасяй!“
Дани беше силно впечатлен от планината. Един път татко му ги бе завел в планината близо до Боулдър, наречена Флатайрънс, но тази беше много по-голяма и по най-високите върхове се белееше сняг, за който татко му твърдеше, че се задържал през цялата година.
Вече наистина бяха в планината — няма шега, няма измама. Наоколо им се издигаха скали, тъй огромни, че колкото и да си протягаше врата през прозореца, не можеше да им види върха. Когато тръгваха от Боулдър, температурата беше над двайсет и пет градуса. Сега, точно след пладне, въздухът тук беше свеж и студен като през ноември във Върмонт, когато татко вече пускаше електрическата печка… само дето тя не топлеше особено. Вече няколко пъти бяха минали покрай табели, на които пишеше „Зона на падащи камъни“ (мама беше прочела на глас всяка една от тях), и макар Дани напрегнато да чакаше някой камък да падне, нищо такова не се случи. Поне до този момент.
Преди половин час минаха покрай друга табела, за която татко каза, че е много важна. На нея пишеше „Навлизате в прохода Сайдуиндър“. Татко им обясни, че през зимата снегорините стигат до това място и се връщат. След това пътят ставал много стръмен. Зимно време пътят бил затворен от градчето Сайдуиндър, през което бяха минали точно преди да стигнат до табелата, чак до Бъкланд, щата Юта.
В момента минаваха покрай нова табела.
— Какво пише на тази, мамо?
— Пише „По-бавните превозни средства да използват дясната лента“. Това е за такива като нас.
— Бръмбарът ще се изкачи — убедено заяви Дани.
— Дай боже — рече мама и кръстоса пръсти.
Дани погледна надолу към сандалите й и видя, че е кръстосала и пръстите на краката си. Той се изкиска развеселен. Тя му отвърна с усмивка, но си личеше, че тревогата не я е напуснала.
Пътят се виеше в плавни ес-образни криви и Джак смени от четвърта на трета предавка, а после на втора. Бръмбарът взе да вие и протестира, а Уенди се втренчи в спидометъра, чиято стрелка падна от четирийсет на трийсет и накрая на двайсет, където неохотно се задържа.
— Бензиновата помпа… — плахо подзе тя.
— Бензиновата помпа ще издържи още три мили — отсече Джак.
От дясната им страна скалната стена изчезна и се откри безкрайна долина, отвъд която се зеленееха боровете и смърчовете на Скалистите планини. После боровете отстъпиха място на стръмни сиви скали. Тя видя върху една от тях да се плиска водопад, чиито струи проблясваха на слънцето като златни рибки, уловени в синя мрежа. Бяха красиви, ала сурови планини. Уенди си каза, че едва ли прощават грешките на онзи, който попадне в тях. Лошо предчувствие се надигна в гърлото й. По на запад, в Сиера Невада, в плен на снега бяха попаднали Донър и неговата компания, отдали се на канибализъм, за да оцелеят. Планината не прощаваше много грешки.
Джак натисна съединителя и колата с подскок мина на първа предавка, пъплейки с мъка нагоре, съпроводена от морното пухтене на мотора.
— Знаеш ли — обади се тя — и пет коли не сме видели, откакто излязохме от Сайдуиндър. При това едната беше хотелската лимузина.
Джак кимна.
— Заминава за летище Стейпълтън в Денвър. Уотсън ми каза, че над хотела вече има заледяване, а прогнозата за утре предвижда още сняг по върховете. По това време всички, които се намират в планината, предпочитат за всеки случай главните пътища. Дано проклетият Улман е още там. Надявам се, че не е тръгнал.
— Сигурен ли си, че килерът е добре зареден? — попита тя, тъй като мисълта за Донър още не я напускаше.
— Той така каза. Държеше да го прегледате заедно с Халоран. Халоран е готвачът.
— О — рече тя със слаб глас и очи, приковани в спидометъра. Стрелката бе паднала от петнайсет на десет мили в час.
— На триста метра напред е върхът — посочи Джак. — Там е панорамният завой, откъдето можете да видите хотела. Ще отбия от пътя, та и бръмбарът да си поотдъхне. — Той се поизвърна към Дани, седнал върху куп одеяла. — Какво ще кажеш, шефе? Може да видим диви елени.
— Дано, татко.
Фолксвагенът с мъка се катереше все по-нагоре. Стрелката се смъкна почти до пет мили в час, когато Джак отби встрани от пътя
(„Какво пише тук, мамо?“ — „Панорамен завой“, прочете прилежно тя.)
настъпи спирачката и изключи от скорост.
— Елате — подкани ги той и слезе от колата.