Отидоха заедно до парапета.
— Ето, това е — посочи напред Джак.
За Уенди преживяването бе тъй вълнуващо, че дъхът й буквално спря. За миг изобщо не бе в състояние да диша, гледката й бе отнела тази способност. Стояха съвсем близо до билото на един връх. Насреща им — кой знае колко далече? — една още по-грамадна планина се извисяваше в небето. Силуетът на назъбените й върхове бе замъглен от слънцето, клонящо към залез. Пред тях се разстилаше долината, а склоновете, които едва бяха изкачили с тромавия бръмбар, се спускаха тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаше по-продължително, непременно щеше да й се завие свят и да й прилошее. В прозрачния въздух фантазията се бе отприщила на воля, отвъд границите на разума, и тя си представи как се хвърля надолу, прелитайки стремглаво покрай разместващите се пред погледа й склонове, с вик, изтръгнал се от устата й като ленив балон, с развята коса и издута рокля…
Почти насила откъсна очи от видението и погледна натам, където сочеше пръстът на Джак. Нагоре пътят пълзеше на северозапад вече под по-плавен ъгъл. А още по-нагоре, в самите пазви на хребета, гъстите мрачни борове се разтваряха, отстъпили място на зелена поляна, в средата на която с поглед към всичко това се изправяше хотел „Панорама“. Когато го зърна, дъхът и гласът й се възвърнаха:
— О, Джак, приказно е!
— Да, наистина — каза той. — Според Улман това е най-красивата местност в Америка. Не че го харесвам много, но нищо чудно да е… Дани! Дани, добре ли си?
Тя се озърна да види сина си и внезапно страхът за него измести всичко друго, дори обзелото я преди миг замайване. Втурна се към момченцето. То се бе вкопчило в парапета и гледаше към хотела с посивяло като пепел лице. Очите му бяха невиждащи, сякаш всеки миг щеше да припадне.
Тя коленичи край него и го сграбчи за раменцата.
— Дани, какво…
— Добре ли си, шефе? — попита Джак до нея.
Той леко разтърси Дани и очите на детето се проясниха.
— Добре съм, тате. Нищо ми няма.
— Какво ти стана, Дани? — попита тя. — Свят ли ти се зави, милото ми?
— Не, аз само… бях се замислил. Извинявайте. Не исках да ви плаша.
Той погледна родителите си, коленичили пред него, и им се усмихна с някак объркано изражение.
— Сигурно е от слънцето. Заблестя ми в очите.
— Сега ще те отведем в хотела и там ще пийнеш вода — каза татко.
— Добре.
Вече бяха в бръмбара, който уверено изкачваше по-слабия наклон, и Дани се взираше помежду майка си и баща си към шосето напред, а на моменти се осмеляваше да хвърли по някой и друг поглед към хотел „Панорама“, чиито многобройни прозорци на западната фасада отразяваха слънцето. Тъкмо това място бе видял сред бушуващата снежна буря, тъмната и страшна голяма къща, в която една позната фигура го гонеше по дългите коридори, застлани с килим, нашарен като джунгла. Същото място, където Тони го бе предупреждавал да не ходи. То беше там. Там беше. Каквото и да бе това ЧЕС, щеше да го срещне там.
9. На рецепцията
Щом прекрачиха старомодния параден вход, видяха Улман, който ги чакаше вътре. Той се здрависа с Джак и кимна хладно на Уенди; вероятно забелязал как мнозина извърнаха глави след нея, когато влезе във фоайето с разпилени по раменете златисти коси и семпла моряшка рокля. Полата й бе с прилична дължина — едва четири пръста над коляното, — но и така си личеше, че има стройни и хубави крака.
Единствено към Дани Улман прояви искрена топлота, но Уенди вече бе свикнала с подобно отношение. Синът й, изглежда, беше от тоя тип деца, които успяваха да разнежат и най-неподатливите на емоции неприветливи хора. Той леко се приведе и подаде на Дани ръка, а Дани я пое съвсем официално, без усмивка.
— Синът ми Дани — обади се Джак. — А това е съпругата ми Уинифред.
— Радвам се да се запозная и с двама ви — каза Улман. — На колко години си, Дани?
— На пет, сър.
— Виж ти, сър — усмихна се Улман и погледна Джак. — Чудесни обноски е усвоил.
— Естествено — сви рамене Джак.
— Приятно ми е, госпожо Торънс. — Той направи и пред нея същия лек поклон и за миг Уенди, развеселена, реши, че се кани да й целуне ръка. Тя дори му я предложи, а той я пое за кратко, но после енергично я стисна с две ръце. Дланите му бяха малки, сухи и гладки и Уенди предположи, че ги пудри.
Фоайето беше оживено и вътре кипеше суетня. Почти всички столове със старомодни високи облегалки бяха заети. Носачи, натоварени с куфари, сновяха напред-назад, а пред рецепцията имаше опашка.
Вдясно от тях, край висока двукрила врата, сега затворена плътно, имаше старомодна камина с горящи пънове. Току до огнището бе придърпано канапе, на което седяха три монахини. Те весело бъбреха със стегнати куфари в краката си и чакаха опашката пред рецепцията да намалее. Додето Уенди ги гледаше, и трите избухнаха в звънлив момичешки смях. На нейните устни също се изписа неволна усмивка, защото нито една от монахините не беше под шейсет.