— Вижте каква гледка — каза Джак.
— О, великолепна е! Дани, погледни!
Но за Дани тя съвсем не бе великолепна. Той не обичаше височините; от тях му се завиваше свят. Зад широкия параден вход, който се простираше по цялата дължина на хотела, имаше грижливо поддържана поляна и в отвъдния й край — правоъгълен плувен басейн. На малък триножник в единия му ъгъл бе поставена табела: ЗАТВОРЕН. Тази той можеше да прочете и сам, както и някои други като „Стоп“, „Изход“, „Птица“.
Зад басейна се виеше чакълена пътека, която изчезваше сред нискорасли борове и смърчове. Край нея имаше малка табела, която той не можеше да разбере: РОУК. Отдолу имаше стрелка.
— Какво е р-о-у-к, тате?
— Вид игра — отвърна татко. — Прилича на крикет, само че се играе на чакълено игрище, а не на трева. Това е много стара игра, Дани. Някога тук са организирали турнири.
— И тя ли се играе със стик за крикет?
— Подобен — потвърди Джак. — Прилича на брадвичка. От едната страна е твърда гума, а от другата — дърво.
(Излизай, малко изчадие!)
— Ще те науча как се играе — каза татко.
— Може — отвърна Дани с треперещо гласче, което накара родителите му да се спогледат учудено. — Само че сигурно няма да ми хареса.
— Е, ако не ти хареса, шефе, няма да те карам насила. Нали така?
— Да.
— Ти нали обичаш животни? — намеси се Уенди. — Я виж какви храсти има там.
Зад пътеката, водеща към табелата „Роук“, имаше жив плет, подрязан във форма на различни животни. С острия си поглед Дани веднага различи заек, куче, кон, крава и три по-едри фигури, които напомняха плуващи лъвове.
— Тъкмо тези животни навели чичо Ал на мисълта, че мога да постъпя на тази служба — каза му Джак. — Той знае, че когато бях в колежа, работех за озеленителна фирма и оформях живия плет на една госпожа.
Уенди прихна и пак закри с ръка устата си. Джак я погледна шеговито и додаде:
— Всяка седмица ходех да й го подкастрям.
— Млъкни, мръснико — измърмори Уенди и отново се изкиска.
— А тя хубави храсталаци ли имаше, татко? — попита Дани и двамата вече не успяха да сдържат смеха си.
От очите на Уенди потекоха чак сълзи и тя взе да рови из чантата си за салфетка.
— Нейните не бяха животни, Дани — отвърна Джак, когато най-после се овладя. — Бяха във формата на карти за игра: пики, купи, спатии и кари. Но нали разбираш, храстите израстват и…
(Те пълзят, бе казал Уотсън… Не, не беше за живия плет, за стрелката на бойлера беше. Ще трябва редовно да я следите, иначе може да се събудите със семейството си чак на Луната.)
Изгледаха го озадачено. Усмивката му в миг беше помръкнала.
— Какво, тате? — попита Дани.
Той премигна, сякаш се връщаше при тях отнякъде далече.
— Ами това е, Дани, израстват и губят форма. Затова ще трябва да ги подстригвам веднъж-два пъти седмично, докато не свие студът и не престанат да растат за тая година.
— Има и площадка за игра — отбеляза Уенди.
— Щастливец си ти, момчето ми.
Детската площадка беше зад живия плет. Две пързалки, катерушки и висилки, комбинирани в сложна фигура, тунел от циментови пръстени, пясъчник и къщичка, която бе точно копие на самия хотел „Панорама“.
— Харесва ли ти, Дани? — попита майка му.
— Страшно ми харесва — отвърна той с пресилен възторг. — Чудесна е.
Зад детската площадка беше незабележимата на пръв поглед телена ограда, отвъд нея — павираната алея, която водеше към хотела, а още по-назад се ширеше самата долина и чезнеше в синята следобедна омара. Дани не знаеше значението на думата изолация, но ако някой му я бе обяснил, тъкмо нея щеше да избере за описание. Далеч надолу, като дълга черна змия, легнала на припек под слънцето, се виеше пътят, който водеше назад към прохода Сайдуиндър и оттам към Боулдър. Този път щеше да бъде затворен през цялата зима. Затормозен от мисълта, той почти подскочи, когато татко му сложи ръка на неговото рамо.
— Ще ти взема нещо за пиене веднага щом е възможно, шефе. Сега всички са доста заети.
— Добре, тате.
Госпожа Брант излезе от кабинета на управителя явно удовлетворена. Минути по-късно двама носачи, пъшкащи под осемте й куфара, я последваха в триумфалното й оттегляне към изхода. През витрината Дани видя как един мъж в синя униформа и шапка като на армейски капитан докара дългата й сребриста кола отпред и излезе от нея. Докосна почтително шапката си и изтича да отвори багажника.
И в един от онези проблясъци, които понякога го осеняваха, той получи завършена мисъл от нея и тя се извиси над пъстрата смесица от емоции и цветове, която обичайно възприемаше на оживени места.