— Не обичам риба — сбърчи нос Дани.
— В голяма грешка си — възрази Халоран. — Просто не си опитвал риба, която да те обича теб. Тук има разкошни риби. Десет килограма пъстърва, петнайсет консерви риба тон…
— О, да, тон обичам!
— … и три килограма от най-превъзходната сьомга, която някога е плувала в морето. Ех, момчето ми, когато се изтъркаля зимата и пукне пролетта, ще си благодарен на стария… — Той щракна пръсти, сякаш бе забравил нещо. — Чакай, как ми беше името? Съвсем ми изчезна от главата.
— Господин Халоран — засмян рече Дани. — За приятелите Дик.
— Точно така! И след като ти си приятел, за теб съм Дик.
Той ги поведе към отсрещния ъгъл, а Джак и Уенди си размениха озадачени погледи, като се опитваха да си припомнят дали Халоран им беше казал малкото си име.
— А тук съм ви отделил нещо специално — обяви Халоран. — Надявам се да ви хареса.
— Не биваше да го правите — промълви Уенди трогната.
Беше десеткилограмова пуйка, привързана с червена панделка на фльонга.
— Че как без пуйка в Деня на благодарността, Уенди? — строго рече Халоран. — Някъде там трябва да има и угоен петел за Коледа. Няма начин да не го намерите. Хайде, сега да излизаме оттук, че ще пипнем племония. Право ли казвам, шефе?
— Да.
В хладилното помещение ги очакваха още чудеса. Сто кутии сухо мляко (Халоран настоятелно я посъветва да купува прясно мляко за момченцето от Сайдуиндър, докато е възможно), пет огромни торби захар, бъчвичка петмез, стъклени буркани с ориз, макарони, спагети; кутии компот и плодова салата; кошница пресни ябълки, чийто аромат на есен насищаше килера; стафиди и сушени кайсии („Стомахът трябва да е редовен, за да се радваме на живота“ — заяви мъдро Халоран и запрати смеха си към тавана, където на желязна верига висеше старомоден стъклен абажур); сандък, пълен догоре с картофи; по-малки щайги с домати, лук, зеле и тикви.
— Поразена съм — каза Уенди, когато излязоха навън.
И наистина беше поразена да види всичката тая прясна храна, след като собственият й бюджет за прехрана възлизаше на трийсет долара седмично.
— Малко закъснявам вече — погледна часовника си Халоран, — затова ще ви оставя сами да прегледате камерите и хладилниците, щом се настаните. Има разни сирена, кондензирано мляко, сода за хляб, полуфабрикати за кремове и пудинги, банани, дето още не са напълно узрели…
— Стига, стига — засмя се тя. — Никога няма да успея да запомня всичко. Превъзходно е. И обещавам да поддържам добра чистота.
— Само това се иска — каза Халоран и се обърна към Джак: — Улман инструктира ли ви за плъховете?
Джак се позасмя.
— Спомена, че можело да има няколко на тавана, а господин Уотсън се съмнява, че са се развъдили и в мазето. Долу има два тона хартия, но не видях да са я наръфали плъхове.
— Тоя Уотсън — въздъхна Халоран и взе да клати глава. — Да сте виждали човек с по-мръсна уста?
— Любопитен образ е — съгласи се Джак.
Според него, що се отнася до мръсна уста, никой не можеше да надмине собствения му баща.
— Жалко донякъде — подхвърли Халоран, като ги поведе назад към летящите врати на ресторанта. — Преди много време семейството му е било заможно. Дядото или прадядото на Уотсън, вече не помня кой, е строил този хотел.
— Да, казаха ми вече — рече Джак.
— И какво се е случило? — поинтересува се Уенди.
— Не успели да си задържат парите — сви рамене Халоран. — Уотсън ще ви разправи историята. По два пъти на ден ще ви я повтаря, стига да му позволите. Старецът бил направо пощурял за тоя хотел и, изглежда, се е оставил да го разори. Имал двама синове, но единият загинал при автомобилна злополука тук някъде, още по времето на строежа. Трябва да е било към деветстотин и осма или девета година. Жена му я отнесла инфлуенцата, та останали само старият и малкият му син. Накрая свършили като пазачи в хотела, който старият построил.
— Тъжно наистина — каза Уенди.
— А какво е станало със стареца? — попита Джак.
— Пъхнал си по погрешка пръста в контакта и такъв му бил краят — отвърна Халоран. — Станало някъде в началото на трийсетте години, малко преди хотелът да се затвори заради голямата криза. Но ще ви кажа, Джак, не е зле да се оглеждате с жена си за плъхове и в кухнята. Само че ги ловете с капани, не слагайте отрова.
— Разбира се — малко учуден рече Джак. — Кой би сложил отрова в кухнята?
Халоран се изсмя презрително.
— Господин Улман, ето кой. Миналата есен му беше дошла наум тая мъдра идея. Казах му: хубаво, господин Улман, ама идния май, като дойде време за гала вечерята за откриването на сезона и сервирам сьомга със сос, ще вземат всички да се изпонатръшкат и тогаз докторът вас ще ви пита как тъй осемдесет от най-големите богаташи в Америка са се натровили с мишеморка.