— Какво ви отвърна Улман? — попита Джак през смях.
Халоран прекара език по зъбите си, сякаш търсеше остатъци от храна.
— Отвърна: „Я намери капани, Халоран.“
Този път всички се засмяха, дори Дани, на когото шегата не му стана съвсем ясна, само разбра, че има нещо общо с господин Улман, който май не беше такъв всезнайко, за какъвто се имаше.
Четиримата прекосиха ресторанта, сега празен и тих с великолепния си изглед към заснежените планински върхове на запад. Белите ленени покривки бяха грижливо покрити с прозрачни мушами. Килимът, навит на руло, стоеше изправен в ъгъла като часови на пост. В дъното имаше двойна врата с табела, на която със златни букви бе изписано Бар „Колорадо“.
Проследил погледа на Джак, Халоран поясни:
— Ако употребявате алкохол, дано сте си донесли някоя и друга бутилка, щото от бара всичко е опразнено. Снощи имаше забава за служителите и днес всички стюарди и камериерки ги цепи глава, та и мен включително.
— Не пия — кратко отвърна Джак.
Отново се върнаха във фоайето. Доста се бе поопразнило през този половин час, който прекараха в кухнята. Вече започваше да се чувства пустотата, която щеше да ги съпътства занапред тук. Столовете с високи облегалки бяха свободни. Монахините, бъбрили си доскоро край камината, си бяха заминали, а и от веселия огън бяха останали само тлеещи въглени.
Уенди надникна към паркинга и видя, че бяха останали само десетина коли. Изведнъж й се прииска и те да се качат на стария фолксваген и да се върнат в Боулдър… изобщо да се махнат нанякъде.
Джак се оглеждаше за Улман, но него го нямаше във фоайето.
Младичка камериерка с пепеляворуса коса, вързана на тила, приближи към тях.
— Багажът ти е отпред на стълбите, Дик.
— Благодаря, Сали. — Той я целуна леко по челото. — А на теб приятно прекарване на зимата. Щяла си да се омъжваш, чух.
Тя махна закачливо и се отдалечи, а той отново се обърна към Торънсови.
— Трябва да побързам, че ще изпусна самолета. Желая ви всичко най-добро.
— Благодарим ви — каза Джак. — Бяхте много любезен.
— Ще се грижа добре за кухнята ви — обеща отново Уенди. — Приятно прекарване във Флорида.
— Винаги прекарвам приятно там — отвърна Халоран. После опря длани на коленете си и се наведе към Дани. — Последна възможност имаш, синко. Идваш ли във Флорида?
— Няма как — усмихнат каза Дани.
— Добре. Искаш ли да ми помогнеш с багажа до колата?
— Ако мама ми позволи.
— Позволявам — рече Уенди, — само че си закопчай якето.
И тя приближи към него, но Халоран вече я бе изпреварил и кафявите му пръсти сръчно закопчаха дрешката.
— След малко ви го пращам обратно — каза негърът.
— Добре — отвърна Уенди и ги съпроводи до вратата.
Джак все още търсеше с поглед Улман. На рецепцията се разплащаха последните гости на хотел „Панорама“.
11. Сиянието
Отстрани край входа бяха струпани четири пътни чанти. Три от тях бяха огромни, доста поизтъркани, имитация на крокодилска кожа. Другата беше по-малка, мушамена, с цип.
— Дали ще можеш да се справиш с тая? — попита Халоран.
Той взе двете грамадни чанти в една ръка, а третата грабна под мишница.
— То се знае — отвърна Дани. Вдигна чантата с две ръце и се заолюлява след Халоран, като мъжки се сдържаше да не пъшка и да не издава колко му тежи.
След пристигането им беше излязъл остър, режещ вятър; той свиреше над паркинга и накара Дани силно да присвие очи, докато мъкнеше пред себе си чантата, удряща се в коленете му. По асфалта с шумолене се гонеха няколко сухи листа, които припомниха на Дани кошмара му отпреди една седмица, когато бе чул — или поне си мислеше, че е чул — как Тони го увещава да не отива.
Халоран остави чантите до багажника на бежов плимут.
— Не е нещо особено тая кола — довери му Халоран. — Взел съм я под наем. Моята Беси ме чака оттатък. Тя е вече автомобил и половина. Кадилак, модел деветстотин и петдесета година, ама как върви само! Държа я във Флорида, защото е доста стара вече да катери планината. Имаш ли нужда от помощ?
— Не, сър — отвърна Дани.
Той успя да домъкне чантата, без да изохка, и я пусна долу с въздишка на облекчение.
— Юнак — похвали го Халоран. После извади от джоба на синьото си сако голяма халка с ключове и отключи багажника. Докато наместваше вътре чантите, каза: — Ти имаш сиянието, момче. През живота си не съм срещал друг да свети толкова силно, а през януари ще навърша шейсет.
— Какво?
— Имаш божа дарба — поясни Халоран, като се обърна към него. — Аз й викам сияние. И баба ми така й казваше. Тя също я имаше. Като бях момче колкото теб, си седяхме с нея в кухнята и водехме дълги предълги разговори, без да отваряме уста.