— Вярно ли?
Халоран се усмихна на смаяното, почти жадно изражение на Дани и го подкани:
— Ела поседни с мен в колата за малко. Искам да си поговорим. — И той затръшна багажника.
От фоайето на хотела Уенди Торънс видя как синът й и чернокожият готвач влизат в колата. Изведнъж я прониза страх и тя понечи да каже на Джак, че Халоран не се е шегувал, като предлагаше на Дани да го отведе във Флорида, че наистина се кани да го отвлече. Но двамата просто си седяха там. Виждаше главичката на сина си, обърната към голямата къдрава глава на Халоран. Дори от това разстояние различаваше познатата поза на Дани — така гледаше особено интересните му предавания по телевизията, така седеше и когато играеха с татко си на „Черен Петър“ или на домино. Джак още се оглеждаше за Улман и нищо не бе забелязал. Уенди си замълча, но притеснено наблюдаваше колата на Халоран и се питаше какво ли си говорят, че Дани е тъй явно заинтригуван.
А в колата Халоран казваше:
— Сигурно си се чувствал малко самотен, като си мислил, че си различен от всички други?
Дани, у когото тази мисъл бе пораждала не само чувство на самота, но и на страх, кимна.
— И аз ли съм единственият, когото си срещал? — попита той.
— Не, синко, не — засмя се Халоран и поклати глава. — Но ти блестиш най-силно.
— А има ли много други?
— Не — отвърна негърът, — но все пак се срещат. Мнозина просветват по мъничко, но не го и подозират. Само че такъв човек винаги ще се появи с букет, когато на жена му нещо й е криво, на изпити се представя отлично, дори без много да е учил, и щом влезе в някоя стая, веднага усеща настроението на хората вътре. Поне на петдесет-шейсет такива съм попадал. А само десетина, в туй число и баба ми, си знаеха, че имат сиянието.
— Виж ти — пророни Дани замислено. Като помълча малко, попита: — А ти познаваш ли госпожа Брант?
— Оная ли? — презрително процеди негърът. — Тя не блести. По два-три пъти на вечер си връщаше яденето.
— Знам, че не блести — каза Дани. — Но кажи, познаваш ли един човек със сива униформа, дето докарва колите?
— Майк? Разбира се, Майк го познавам. Какво за него?
— Чудя се, защо ли искаше да му се намърда в панталоните?
— Какви ги приказваш, синко?
— Ами тя го гледаше и си мислеше, че иска да му се намърда в панталоните, та се чудех…
Не можа да продължи по-нататък, защото Халоран отметна глава назад и избухна в такъв гръмогласен смях, че разтресе цялата седалка. Дани се усмихна колебливо и питащо наблюдаваше Халоран, който най-сетне постепенно притихна, извади от джоба на сакото си голяма копринена бяла кърпа, размаха я, сякаш се предаваше, и избърса насълзените си очи.
— Ех, синко — все още задъхан продума той, — на теб всички тайни на човешката природа ще ти се открият още преди да си навършил десет години. Не знам да ти завиждам ли или наопаки.
— Но госпожа Брант…
— Не й обръщай внимание — прекъсна го Халоран. — И не разпитвай майка си за тия неща. Само ще я притесниш, нали ме разбираш?
— Да — отвърна Дани. Това наистина чудесно го разбираше. Неведнъж досега беше притеснявал майка си, без да иска.
— Тая госпожа Брант е една дърта мръсница, дето я е хванал сърбежът. Повече не ти трябва да знаеш. — Той замислено се вгледа в Дани. — Колко силно можеш да удряш, шефе?
— Какво?
— Блъсни ме с всичка сила. Прати ми мисъл. Искам да се уверя, че си толкова мощен, колкото предполагам.
— Какво да си помисля?
— Все едно. Само се напъни здравата.
— Добре — съгласи се Дани.
Той се поколеба за миг, после се съсредоточи и прати мисълта си към Халоран. Точно такова нещо никога не бе правил досега и последната част от секундата нещо у него инстинктивно се възпротиви и притъпи донякъде силата на мисълта — не искаше да нарани господин Халоран. И все пак тя излетя от него тъй мощно, че го стъписа. Сякаш любимият му бейзболист Нолан Райън бе запратил топката с все сила.
(Господи, дано не го е заболяло от мен.)
А мисълта беше:
!!! ЗДРАСТИ, ДИК !!!
Халоран трепна и отскочи назад към облегалката. Неволно прехапа долната си устна и от нея се процеди тънка струйка кръв. Ръцете му несъзнателно се вдигнаха към гърдите, после отново се отпуснаха. За миг клепачите му неконтролирано затрепкаха и Дани се уплаши.
— Господин Халоран! Дик! Добре ли си?
— Знам ли? — немощно се засмя негърът. — Не мога да ти кажа на кой свят съм. Ти стреляш като с пистолет бе, синко!
— Извинявай — разтревожи се още по-силно Дани. — Да повикам ли татко? Ей сега ще го доведа!