— Не, посвестих се вече. Няма страшно, Дани. Стой си тук. Малко се позамаях, и толкоз.
— Ама аз можех и по-силно да ти я пратя — призна Дани. — Само че в последния момент се уплаших.
— Е, късмет съм имал значи… иначе мозъкът ми щеше да изтече през ушите. — Той видя тревогата, изписана по лицето на Дани, и побърза да се усмихне. — Нищо лошо не си ми сторил. А ти как го усети?
— Сякаш бях Нолан Райън и мятах топка — откровено сподели Дани.
— Ти обичаш бейзбола, нали? — Халоран разтъркваше слепоочията си.
— Татко и аз сме за „Ейнджълс“ — отговори Дани. — В Източната лига харесваме „Ред Сокс“, а в Западната — „Ейнджълс“. На Световното първенство гледахме „Ред Сокс“ срещу „Синсинати“. Щях да умра от мъки. А татко беше… — Личицето на Дани помръкна.
— Какво беше татко ти, Дан?
— Забравих — промърмори Дани.
Понечи да засмуче палеца си, но си каза, че това е утеха само за бебета. Бързо отпусна ръка в скута си.
— Отгатваш ли какво си мислят майка ти и татко ти, Дани? — попита Халоран и се вгледа в него изпитателно.
— Повечето пъти отгатвам, стига да искам. Но обикновено не се и опитвам.
— Защо?
— Ами… — Той млъкна за миг, обзет от безпокойство. — То е все едно да надничаш в спалнята и да ги гледаш как правят онова нещо, от което стават бебетата. Ти знаеш ли го това нещо?
— Запознат съм донякъде — сериозно отвърна Халоран.
— На тях няма да им хареса, ако го направя. Също тъй няма да им хареса, ако им надничам в мислите. Ще бъде нечестно.
— Разбирам.
— Само че знам какво чувстват — добави Дани. — Това го правя, без да искам. Знам и ти какво чувстваш. Заболя те от мен. Извинявай.
— Просто имам главоболие. И по-зле съм бил, като попрепия. А на другите хора четеш ли мислите, Дани?
— Аз не мога още да чета. Само отделни думи разчитам. Но тази зима татко ще ме научи. Татко преподаваше писане и четене в едно голямо училище. Повече писане де, но и от четене разбира.
— Питах те дали разбираш какво си мислят другите хора.
Дани се замисли.
— Мога,ако се чува силно — отвърна той най-сетне. — Като с госпожа Брант и панталоните. Или като един път, когато мама ме заведе в един голям магазин да ми купи обувки, а там видях едно голямо момче. Гледаше транзисторите и си мислеше как да вземе един, без да го плаща. Ами ако ме хванат, каза си. А после: много искам да го имам тоя транзистор. После пак се уплаши, че могат да го хванат. Съвсем се беше подлудил, а и мен ме подлудяваше. Докато мама си говореше с продавача на обувки, аз отидох при него и му казах: „Момче, не вземай този транзистор. Върви си.“ Ако знаеш как се уплаши! Изчезна като стрела.
— Не се и съмнявам — широко усмихнат каза Халоран. — А друго умееш ли, Дани? Само чувства и мисли ли отгатваш или и нещо друго?
— А за теб има ли друго? — прозвуча предпазливият му въпрос.
— Понякога — отговори Халоран. — Не често. Но някой път… някой път ми се явяват сънища. Ти сънуваш ли, Дани?
— От време на време. Сънувам, когато съм буден. И тогава идва Тони. — Палчето му пак искаше да влезе в устата. На никого не беше казвал за Тони освен на мама и татко. Удържа ръката си в скута.
— Кой е този Тони?
Внезапно Дани го обзе един от проблясъците му на разбиране, които го плашеха повече от всичко; сякаш за миг зърваше някаква сложна машина, която можеше да бъде безопасна, но и смъртоносна. Беше много малък, за да схване кое от двете. Много малък, за да проумее.
— Какво има? — извика той. — Ти ми задаваш всички тези въпроси, защото се тревожиш, нали? Защо се тревожиш за мен? Какво те кара да се тревожиш за нас?
Халоран хвана с големите си черни ръце раменцата на момчето.
— Недей — каза той. — Може и нищо да не е. Но ако има нещо… Ти носиш нещо много силно у себе си, Дани. Още много време трябва да мине, преди да дорастеш до него. Но трябва да го приемаш смело.
— Но аз не разбирам нещата! — изтръгна се стон от Дани. — Отгатвам ги, но не ги разбирам! Хората… Те чувстват разни работи и аз ги чувствам с тях, но не знам какво е това, дето чувствам! — Той съкрушен сведе поглед. — Ще ми се да можех да чета. Понякога Тони ми показва разни знаци, но аз почти не мога да ги разчитам.
— Кой е Тони? — отново попита Халоран.
— Мама и татко го наричат моето „невидимо другарче“ — внимателно изговори думите Дани. — Ама той си е съвсем истински. Поне аз така си мисля. Когато много се мъча да разбера какво става, той се появява. Казва ми: „Дани, искам да ти покажа нещо.“ После все едно припадам. Само че… Явяват ми се сънища, както ти каза. — Той погледна Халоран и преглътна. — Преди бяха хубави. Но сега… Не мога да се сетя как беше оная дума за сънища, дето те плашат и те разплакват.