— Кошмари?
— Да, точно така. Кошмари.
— За това място ли? За хотел „Панорама“?
Дани отново погледна към палеца си, копнеещ да го засмуче.
— Да — прошепна той. После се втренчи в лицето на Халоран и с треперещо гласче добави: — Но не мога да кажа на татко за това, а и ти не можеш. На него му трябва тази служба, защото чичо Ал само нея успя да му намери, и той трябва да довърши пиесата си или пак ще започне да прави Лошото Нещо, а аз знам какво е това, то е да се напиеш, той винаги се напиваше преди и това е Лошо Нещо! — Той млъкна, готов да избухне в сълзи.
— Шшш! — утешително прошушна Халоран и притегли главата му към гърдите си. Сакото му имаше лъх на нафталин. — Успокой се, синко. А щом на палчето ти толкова му се ще да се пъхне в устата, няма нищо лошо в това. — Ала лицето му бе тревожно. После заговори: — Онова, дето ти го притежаваш, синко, аз го наричам сияние, в Библията му казват да имаш видения, а учените му викат предварително познание. Чел съм за тия неща. Всички те означават едно и също: да виждаш бъдещето. Разбираш ли това?
Дани кимна, все още сгушен в сакото на Халоран.
— Помня най-силното сияние, което съм имал. Никога няма да го забравя. Беше хиляда деветстотин петдесет и пета година. Тогава бях още в армията. Частта ни беше в Западна Германия. Оставаше някъде около час до вечеря и аз бях застанал до мивката; карах се на едно от момчетата, задето белеше много дебело картофите. „Дай да ти покажа как се прави“, викам му. Той ми подаде картофа и ножа и изведнъж… Бум! Цялата кухня ми изчезна. Ти каза, че виждаш Тони, преди… преди да започнеш да сънуваш?
Дани кимна.
Халоран го прегърна през раменете.
— При мен пък е миризма на портокали. През целия следобед ми миришеше на портокали, ама не придавах значение, защото бяха в менюто за тая вечер. Бяхме получили цели трийсет щайги. Онази вечер на всички в кухнята им миришеше на портокали. За миг сякаш изгубих съзнание. После чух експлозия и видях пламъци. Пищяха хора и сирени. После чух съскащ шум, дето не можеше да бъде от друго освен от пара. Постепенно сякаш се приближих до онова, което ставаше, и видях един железопътен вагон с надпис „Железници на Джорджия и Южна Каролина“, излязъл от релсите и прекатурен настрани. Мигом разбрах, че брат ми Карл е бил вътре и че сега е мъртъв. Ей така ми щукна. После видението изчезна и пак се озовах в кухнята, а войничето още държи картофа и ножа и ме пита стреснато: „Добре ли сте, сержант?“ Пък аз му отвърнах: „Не, не съм добре. Брат ми току-що е починал в Джорджия.“ После се свързах по телефона с майка си и тя ми разправи как е било. Само че аз вече знаех как е било.
Той бавно поклати глава, сякаш отпъждаше спомена, сетне погледна момченцето, широко разтворило очи.
— Едно трябва да запомниш, синко. Тия неща невинаги се сбъдват. Веднъж преди четири години ме бяха наели за готвач в един детски лагер в Мейн, на Лонг Лейк. Седя си аз на изхода за самолета на летище Логан в Бостън, чакам си полета и изведнъж ми замирисва на портокали. Беше за пръв път може би от пет години. Викам си: „Господи, какво ли чудо има да става сега?“ Отидох да седна в една тоалетна, та да няма хора покрай мен, но не припаднах, а само ми се роди предчувствие, дето ставаше все по-силно и по-силно, че самолетът ми ще се разбие. Смених си веднага билета за друг полет, три часа по-късно. И знаеш ли какво стана?
— Какво? — прошепна Дани.
— Нищичко — натъртено рече Халоран и се усмихна. С облекчение видя, че и лицето на детето се разведри. — Ама съвсем нищо. Самолетът си се приземи навреме, без никакви проблеми. Тъй че виждаш… по някой път тия предчувствия нищо не означават.
— О! — със слабо гласче промълви Дани.
— Или пък да вземем конните надбягвания. Често ходя на хиподрума и заставам до преградата и по някой път ми проблесне нещичко за тоя или оня кон. Откога се надявам някой път да ми светне сериозно и да позная цялата тройка наведнъж, та да спечеля големи пари и да се пенсионирам. Ама досега не е ставало. Вярно, доста пъти съм се връщал от тия състезания с издут портфейл. Само че сиянието при никого не се задържа непрекъснато, освен може би при Господ на небето.
— Да, така е — потвърди Дани.
Мислеше си за онзи път, почти преди година, когато Тони му беше показал едно бебе в люлка в къщата им в Стовингтън. Той много се беше развълнувал и бе чакал, защото знаеше, че за тия неща се иска време, но никакво бебе не беше дошло.
— Чуй ме сега — рече Халоран и взе ръцете на Дани в своите. — И аз съм имал лоши сънища и предчувствия тук. Работил съм в този хотел два сезона и може би към десетина пъти съм имал… кошмари. Около пет-шест пъти ми се е струвало, че виждам разни неща. Няма да ти разправям какви. Не са за малко момче като теб. Гадни неща, и толкоз. Веднъж беше свързано с ония проклети храсти, дето са подрязани като животни. Друг път една камериерка, Делорес Викъри се казваше, имаше и тя мъничко сияние, но май не се досещаше. Нея господин Улман я уволни. Знаеш ли какво значи това, шефе?