— Ама татко я казва. Като преглеждаше мотора на буболечката, рече: „Господи, бензиновата помпа е станала на лайно.“ Татко не е ли свестен човек?
Как все се озоваваш в такива положения, Уинифред? Нарочно ли го правиш!
— Свестен е, разбира се, но той е възрастен. Внимава да не говори такива неща пред хора, които няма да разберат.
— Като чичо Ал ли?
— Да, точно така.
— Аз ще мога ли да я казвам тая дума, като стана възрастен?
— Сигурно бездруго ще я казваш, независимо дали на мен ми е приятно, или не.
— На колко години трябва да стана?
— Да речем на двайсет, шефе.
— Дълго ще трябва да чакам.
— Така е, но ще потърпиш.
— Дадено.
Дани отново се втренчи в улицата. По едно време понечи да скочи, но малката кола, която се задаваше, беше много по-нова и по-яркочервена. Отново се отпусна на бордюра. Майка му се замисли дали преместването им в Колорадо не се е отразило доста тежко на момчето. Дани дума не отронваше за това, но тя се притесняваше, че е самичък. Във Върмонт трима от колегите на Джак имаха деца почти на същата възраст и заедно ходеха на забавачка. А тук, в този квартал, изобщо нямаше с кого да играе. Повечето от съседите им бяха студенти и от малкото семейни двойки, живеещи на Арапахо Стрийт, още по-малко имаха деца. Беше забелязала десетина гимназисти, три бебета и това май беше всичко.
— Мамо, защо татко си изгуби службата?
Стресната от унеса си, тя се зае да обмисля отговора.
С Джак бяха обсъждали как да отвърнат на въпроса, който очакваха от Дани, и вариантите се движеха от уклончивост до голата истина. Но Дани никога не беше попитал. Направи го чак сега, когато тя се чувстваше най-малко подготвена да му отговори. Ала той я гледаше, може би отгатнал объркването по лицето й и вероятно си го обясняваше по своему. Хрумна й, че мотивите и постъпките на възрастните сигурно плашат децата като опасни животни, стаени в сенките на гъста гора. Малките човечета биваха местени като марионетки, без да разбират с каква цел се прави всичко. От тая мисъл отново й се доплака. Като се съпротивляваше на сълзите, тя се наведе напред, взе всъдехода и го запремята в ръце.
— Татко ти обучаваше отбора на спорещите. Спомняш ли си, Дани?
— Да, разбира се. Рекламата им беше „Спорът е отмора“, нали?
— Точно така. — Тя продължаваше да върти играчката, вперила очи в търговската марка „Спидоглайд“ и в сините звезди на крилата. Неочаквано за себе си започна да разказва на сина си самата истина. — Имаше едно момче на име Джордж Хатфийлд, което татко ти трябваше да отстрани от отбора. Просто не беше толкова добър, колкото останалите. Но Джордж твърдеше, че баща ти го махнал, защото не му е симпатичен, а не защото е слаб. После Джордж извърши нещо лошо. Това вече го знаеш.
— Той ли беше пробил гумите на бръмбара?
— Да, той. Било след часовете и баща ти го заварил как ги дупчи.
Тук тя се поколеба, но за уклончивост вече нямаше място. Можеше да каже истината или да изрече лъжа.
— Татко ти… Понякога той върши неща, за които после съжалява. На моменти не разсъждава правилно. Не е често, но има такива случаи.
— И е наранил Джордж Хатфийлд както мен, когато му разпилях всичките листове?
Понякога…
(Дани с гипсираната ръка.)
…върши неща, за които после съжалява.
Уенди припряно запремигва, за да спре напиращите сълзи.
— Нещо такова, момчето ми. Баща ти блъснал Джордж, за да го накара да спре да дупчи гумите, и Джордж си ударил главата. После от училищното настоятелство казаха, че Джордж не може повече да учи там, но и татко ти не бива да остане.
Тя млъкна, изчерпала думите си, и със замряло сърце зачака водопада от въпроси.
— О! — промълви Дани и отново се загледа в улицата.
Очевидно темата беше приключена. Да можеше и за нея да приключи тъй лесно… Изправи се.
— Качвам се горе да пия чай, шефе. Искаш ли чаша мляко и бисквити?
— Ще остана тук да чакам татко.
— Не вярвам да се върне преди пет часа.
— Може пък да пристигне по-рано.
— Може — съгласи се тя. — Нищо чудно.
Вече се бе отдалечила, когато той я повика:
— Мамо?
— Какво, Дани?
— Ти съгласна ли си да живеем в този хотел през зимата?
— Щом баща ти го иска, съгласна съм — отвърна тя и като помълча малко, попита: — Ами ти?
— Нямам нищо против — заяви Дани след кратък размисъл. — Тук и без това няма с кого да си играя.
— Липсват ти приятелите, нали?
— Малко ми е мъчно за Скот и Анди. Но за друг май че не.
Тя се върна при него, целуна го и разроши светлата му коса, съвсем доскоро по бебешки копринена. Беше толкова сериозно дете. Понякога тя се питаше как ли ще оцелее с родители като нея и Джак. Започнали бяха с големи надежди, а ето че се озоваха в тази неприятна сграда в непознат и за двама им град. Пред очите й отново изникна образът на Дани с гипсираната ръка. Някой от чиновниците на Всевишния, които подреждаха хорските дела, бе сбъркал неволно и на моменти тя се боеше, че грешката е непоправима и за нея ще плати някой съвсем невинен и непосветен.