— Ало, да…
Бях го събудил.
— Аз съм. Мишел…
Приятелство, което се бе ковало двайсет години по всички маршрути на света…
— Мръсник такъв, поне от шест месеца…
— Ако човек няма право да зареже приятеля си, това вече няма да е приятелство…
— И защо през нощта, моля? След шест месеца можеше да почака още няколко часа… или пък… Нещо тежко ли?
— Добре ли е Моник?
— Всички сме добре. Какво ти е?
— Тя винаги ме е съжалявала, че не мога да плача. Казваше ми, че не знам колко е приятно.
Той мълчеше. Сигурно гласът ми е бил разтрошен. Беше ми казала: „Сирак от една жена…“.
— Мишел, какво има? Ела вкъщи веднага. Изчезна като камък във вода, а сега… Какво става?
— Пасо добле. Черна маймуна, която танцува пасо добле с розов пудел.
— Какви ги плещиш?
— „Огънят на Андалусия“.
— Какво?
— Нищо. Абсолютно нищо. Това се нарича дресьорска работа, но поръчителите са неизвестни. Седят си на дрисливия Олимп и се наслаждават. Всички са аргати на непосилното, това им е на тях песента. И именно това изискват от нас. Има даже един тип, който успява да се навре в кутия за шапки. Един от нашите хора — каучук. Гнусни божества маймуни, седнали върху Олимпа на нашите вътрешности, за да се наслаждават. Това е. Исках да ти го кажа. Ние всички сме ходещи шедьоври.
— Ти си пиян.
— Не чак толкова. Но се старая.
— Къде си?
— В „Клапсис“.
— Какво е пък това?
— Световноизвестно нощно заведение.
— Искаш ли да дойда?
— В никакъв случай. Обаждам ти се, за да убия времето, това е всичко. Скоро всичко ще свърши. А може би вече е свършило.
— Какви ги вършиш в „Клапсис“?
— Чакам една нуждаеща се приятелка. Създадохме си дружество за взаимопомощ. Извинявай, че те събудих.
Жан-Луи замълча. Истинско другарче. Помагаше ми да убия времето.
— Как е Яник?
— Разделихме се.
— Ами. Будалкаш ли ме? Не и вие двамата.
— Тази нощ ме напусна. Всъщност, май точно затова ти се обадих. Имах нужда да го кажа на някого.
— Не мога да повярвам. По дяволите, нали съм ви гледал как живеете заедно… Колко, дванайсет, тринайсет години?
— Четиринайсет и малко.
— Никога не съм виждал двойка по-…
— Сплотена?
— Както и да е, не е за вярване. Хубаво де, сдърпали сте се, но не ми казвай, че е окончателно.
— Окончателно е. Тя ме напуска. Няма да се видим никога повече.
— По кой маршрут е тя сега? С ЮТА ли? Мишел! Ало! Там ли си, Мишел?
— Да. Тук съм. Извинявай, че те събудих, но… нямаше друг изход. Дълго и спокойно разговаряхме. Започваше да става нетърпимо. Решихме да свършим отведнъж. Без агонии и дълга болка. У нея имаше и мъничко женско кокетство. Всъщност не, просто гордост, достойнство. Беше въпрос на чест да не се остави по течението. Достатъчно са ни дресирали и така. Някой ден ние ще започнем да го дресираме, старче, онзи, другия, как ли беше… абе, някакъв си сеньор Галба. У нея имаше някакъв бунт, някакво… някакво предизвикателство. Съществува и чест, Жан-Луи. Съществува човешка чест, кълна ти се, че съществува. Нямат право да ни причиняват това. Тя не искаше да бъде развлечение за някого и да се остави да я тъпчат. Разбира се, можехме да изкараме още малко. Да човъркаме още месец или няколко седмици. И двамата да се видиотим до крайна степен. Но ти я познаваш. Тя е горда жена. Затова се договорихме, че ще замина за Каракас, а тя ще си тръгне сама.