— Мишел!
Отидох в тоалетната и наплисках лицето си със студена вода. И отново се изненадах от гледката на лицето си в огледалото: то нямаше нищо общо с руините от мен. Това не бе лице на победен. Беше белязано от умората, но дълбоко в очите пак оставаше нещо. Не казвам „нещо несломимо“. А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.
V
Изкачих стъпалата и отново се озовах в задимения полуздрач на зелените, червени и бели прожектори, които сякаш насъбираха цели галактики прахоляк. Тя още не беше дошла. Две голи жени правеха на сцената някакъв лесбийски номер, но той никак не им се удаваше. Истинската непристойност оставаше някъде другаде. Барманът ми подаде чаша вода и две хапчета в чинийка.
— Аспирин, господине?
— Нямам нужда от християнско милосърдие.
Не видях кога беше дошла. Още държеше ключовете от колата в ръка. Притеснена и сякаш гневна, понеже сама себе си не разбираше. Младежът с розовото сако, който в случая го играеше барман, но вероятно също си имаше някакъв живот, чакаше, внимателен и някак обещаващ.
— Трудно беше да паркирам и…
— Виж ти. Аз пък съм сигурен, че е имало едно малко местенце между две коли, сякаш изпратено от провидението.
— Как познахте?
— Аз съм роден борец. Господар на себе си и на вселената…
Тя ми отправи приятелска усмивка, насочена сякаш не към мен, а към моето детство.
— Много мило, че ме повикахте.
— Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика… няма по-спешно нещо на земята.
— Обожавам откровенията — рече барманът.
— Ако има нещо, от което настръхвам, то е пиян барман — рече зад мен един много италиански глас. — Прислужник, шампанско!
Носът му се бе навирил още повече.
— Лидия, представям ви моя стар приятел, сеньор Галба…
— Вече сме се виждали — каза Лидия.
— Никога не пия в извънработно време — рече барманът.
— Добро момче — каза сеньор Галба. — Изпраща всичко спестено на мама. Ранима душа, крехка и чувствителна…
— Ще се оплача на директора — каза барманът.
— Елате в ложата ми. Ще бъда очарован да ви правя компания. Изпитвам ужас от сбогуванията. И това куче… всъщност, не искам да ви досаждам с личните си истории… Чакам ветеринаря.
— Може ли да изразя мнение? — попита барманът.
— Прекалено сте млад — каза сеньор Галба.
— Мисля, че би трябвало да приспите псето. Ще му направите услуга. Онзи ден, когато ви прилоша на сцената, то се напика от страх. Писна му вече да ви чака. Би трябвало да го приспите.
— SOS, SS — рече сеньор Галба.
Той взе бутилката и се отдалечи.
— От Венеция е — каза барманът. — Като арлекините от Тиеполо…
— Да си вървим — рече Лидия.
В този момент стоях с лице към тъмната част, където думата „Изход“ светеше в зелено през пушека. Двама мъже влязоха и се втренчиха в мен.
— О, не! — казах.
Обърнах се с гръб към тях.
— Полиция — каза барманът.
Подаде ми лист и химикал.
— Може ли да ви поискам автограф, господине? Не знаех, че имам честта да говоря с важна личност.
Вече бяха тук.
— Мишел, ама че работа… Мислехме, че си изчезнал.
— Опитвам се, опитвам се…
— Как е Яник?
— … започвам живота си отначало. Позволете ми да ви представя…
— Госпожо…
— Господа…
Те се усмихваха снизходително. Бях пиян, симпатичен и забавен. След малко някой от тях щеше да каже: „Пустият му Мишел…“.
— Ами вие? Вървят ли делата, Робер? Как е Люсет? А децата? Ами ти, Морис? Поддържаш ли формата? Трябва, трябва. Лидия, позволете ми да ви представя двама видни бизнесмени, които се грижат за инвестициите, рентабилността, ДДС и таксите. Познавам ги от години, тъй че представете си колко съм щастлив да ги видя отново. Изпуснахте изумителен номер, шимпанзе и пудел, които танцуваха заедно, но с малко повечко търпение ще можете да ги видите, минават пак към два часа. Има и един човек, който се опитва да се свие на кълбо в кутия за шапки и накрая успява, защото трябва и да се живее. Вероятно ще видите в агресивността ми знак за безсилие, но ви гледам и ми идва на ум един безсмъртен стих на Ламартин: „Само едно същество ви липсва, а светът е вече пренаселен…“.