Бяха притеснени, но усещах, че имам симпатиите на бармана. На сцената имаше нов номер и те се възползваха, за да се отдалечат. За няколко мига гръмна оглушителен звук, а след това усетих как една ръка се обвива около моята като спомен от детството. Обърнах се към погледа, който разбираше всичко. В него имаше тъга, в него имаше усмивка. Тя беше от пристрастените.
Качихме се в колата й. Мълчах. Скъпи мой, бедни „мъжки свян“, който сковава челюстите ни… и гърлото.
— Защо не ми казахте… по-рано?
— И при вас си имаше достатъчно, Лидия. Нямаше повече място.
— Не знаете ли, че понякога чуждото нещастие ни носи утеха?
— Има нещо вярно, но не смятам, че това е вашият тип красота.
— Били сте се договорили вие да заминете далеч, но не сте имал сили да се отдалечите… Останал сте тук… да блуждаете около нея. И всичко, за което ме молите, е да ви помогна да… да пресечете. Да прекарате нощта. Имахте нужда от женско присъствие до вас. Случайността пожела това да бъда аз. Не, не отричайте, не ви се сърдя ни най-малко. Напротив. Това ми е… близко. Но защо не заминахте? Искала е да ви го спести. Или пък се е бояла, че ако сте тук, няма да се осмели… Не, не мисля. Тя е била… сигурно е била смела жена. В колко часа…
Виждах светещия часовник на таблото.
— Не знам. В този миг.
— С… с какво?
— Сякаш да заспи. Не знам колко време е необходимо, за да…
— Имал сте нужда от забрава… и това бях аз.
— Така е. Вие го казахте. Имах нужда да се поразсея. Да мисля за друго. Да си проветря мислите. Тъй че добре дошло, каквото и да е. Сеньор Галба, пасо добле, вие… Аз съм истински мръсник.
Тя размишляваше.
— Колко време ви остава за убиване?
— Чистачката идва в осем. Тя има ключ. Бихме могли да се влачим по заведения, да правим любов, да си показваме снимки, а след това да закусим… Тъкмо. Точно пред нас има едно симпатично бистро. Щом отворят магазините, ще купим цветя. Вие ще ме попитате кои са били любимите й цветя, а аз ще ви отговоря: „Всички“. Докато чакаме… Дали нямате „Една седмица в Париж“? Бихме могли да отидем при травеститите. Или да се върнем в „Клапсис“. Изпуснахте най-хубавия номер на света. Пасо добле. Това трябва да се види. Това е последната дума. Последната дума в тази област, откакто земята се върти. Или пък да идем на „Роаси“ и да хванем първия самолет, двамата заедно. Защото това е любовна история, Лидия, и следователно тя не може да свърши. Твърде много обичах една жена, за да бъде всичко изгубено.
Виждах само малко твърдия й профил с прави черти под побелелите коси.
— Не, Мишел. Знам добре, че вярата повдига планини, но понякога тя само добавя планини за повдигане. И в какво се проявява в крайна сметка месианската роля на женското присъствие? Да помага на мъжа да живее. Нямам това призвание.
— Но сте тук.
— А не ви ли е минавала през ум мисълта, че аз също… се опитвам да забравя?
Една проститутка излезе от хотела срещу „Клапсис“. Тя мерна една мълчалива двойка, която чака в някаква кола, и дойде към нас с убеждението на дългия опит.
— Да ви отведа ли?
— Не, благодаря — казах аз. — Зле съм, но не чак толкова.
— Хайде, недейте така, стига.
— Извинете ме.
— Няма нищо.
— Тук това се случва често.
— Аха?
— Пък и имам един клиент, който трябваше да дойде преди известно време, а още не е дошъл. Той прави номер с дресура на кучета в „Клапсис“ и между два сеанса му правя компания. Не понася самотата. Има болно сърце и през цялото време го е страх да не би да умре. Трябва винаги да има някой наоколо. Не знам какво си мисли той, наистина.
— Това е мексиканско суеверие — рекох аз.
— Така ли? Не знаех.
— Да, смъртта чака да останете съвсем сам, за да влезе.
— Ама това мексиканско ли е?
— Индианско. На индианците запотеки. От областта Сан Кристобал де лас Касас. Красива местност.
— Не ми е казвал, че е мексиканец.
— Не, италианец е. Но човек търси надежда където може да я намери.
— Не знаех. Хайде, извинявайте пак…