— Няма нищо.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Тя си тръгна като размахваше чантата си.
— Може би трябва да чакаме в по-подходящ квартал — рекох аз благочестиво.
Лидия беше пъхнала ключа в стартера и стоеше наклонена с ръка върху ключа и поглед право напред, и усещах, че урежда някакви сметки със себе си. Профил на жена с побелели коси, поглед на непознат мъж, митологическа двойка, Музей по естествена история. Вероятно от началото на срещата ни никога не се бяхме чувствали по-близки и общото между нас беше острото чувство за илюзорност.
— Преди малко говорехте за взаимопомощ, драги господине. Приемам предложението ви. Между нас има невъзможност и можем да си я поделим. Не знам какво щях да правя без вас през последните няколко часа. Ще ви покажа нещо отблизо. Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно…
— Не ви питам за нищо.
— Все ми е едно какво ме питате и какво не ме питате. Сега става въпрос за мен. Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас. И тъй си я караме. Няма какво да шикалкавим. Ще ви покажа съпруга си.
— Нямам никакво желание да навлизам в тези подробности.
— Хайде, хайде, приятелю. Вече знам, че можете да бъдете забавен. Ще направя нещо за вас. Ще ви покажа как е при другите. Време е да се почувствате… по-малко уникален.
Операта, булевард „Осман“, „Малезерб“. Само съпруг ми липсваше. Тя мълчеше сърдито и решително, сякаш бързаше да приключи с всичко това.
— Казахте ми, че съпругът ви е мъртъв.
— Много добре знам какво съм ви казала. По телефона вие ми заявихте: „Дължа ви обяснение…“. Аз също ви дължа. В края на краищата спах с вас. И щом ме повикахте, дойдох. Виждате, че и аз се опитвам, опитвам се…
— Не виждам защо трябва да ходя да виждам съпруга ви в толкова късен час — казах аз.
— След това ще се почувствате по-добре.
Беше тежкарски блок на булевард „Малезерб“. Качихме се до четвъртия с елегантния асансьор, когото май събудихме, докато сънуваше ерата на каретите. Отворих вратата и го спрях между два етажа. Седнах на облегалката, тапицирана в червен плюш.
— Не сме ли си добре тук? Мисля, че част от мен е истински развейпрах — все ми се ще да бъда щастлив. Разбира се, тук са и изтощението, и нервите, които не издържат, и… вие. Не знам какво е това „женско начало“. Може би е само един от начините човек да бъде мъж. Но един мъж, освободен от жена, и една жена, освободена от мъж, надуват като балон половинките си живот, а те се раздуват, докато заемат цялото място. Нещастието се рекламира чудесно и само̀: независимост, независимост. Мъже, жени или страни, до такава степен сме били заразени с тая независимост, че дори не сме станали независими — станали сме само гнусни. Истории за осакатени и недъгави, които си отмъщават и издигат осакатяването и недъга в правило на живот. Браво. Да им се присъди Орден за заслуги за направена услуга към изкуственото дишане. Вече сме постигнали такива победи над природата, че можем да постановим задушаването като най-истинския начин на дишане. Единствената човешка ценност в независимостта е ценността на размяната. Когато човек пази независимостта си само за себе си, той загнива със скорост, изчислявана в „самотни години“. Двойката, Лидия, не е само съешаване. Двойка, това значи жена, която живее един мъж, и мъж, който живее една жена. Ще ме запитате защо в такъв случай не съм легнал до нея, защо не съм я взел в обятията си и не съм вдъхнал последното й издихание. Бих могъл и да я последвам докрай и да умра с нея. Но тя пожела да остане жива и щастлива, и това сега означава вие и аз.
— Пиян сте до непозволени размери.
— Така е. А утре, след два дни, след месец, ще ви погледна и ще се запитам: „Тази пък какво прави тук?“. Ако наистина вярвате в това, значи нямате нужда от основание за живот. Значи още не сте победена. Вие и аз може и да се провалим, знам, че е трудно да се направи презокеански кораб с останките от две корабокрушения. Нека тогава да приемем, че сте прибрала от улицата един мъж в безсъзнание. Помогнала сте му да прекара нощта и на следващия ден сте го напуснала, защото всички са аргати на непосилното. Но не мисля, че ви липсват слабост и отчаяние чак до такава степен. Добре де, има сакати, които се чувстват цели без жена и недъгави, които се чувстват цели без мъж. Това означава само, че сме способни на всичко, което си знаехме и преди Хитлер. И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов — може — и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, кажете: „Горкичкият, втора нощ не спи и вече бълнува“. Проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да заобиколите поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа колко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.