Тя наблюдаваше приятелски зашеметения верующ, седнал в един асансьор, спрян между два етажа.
— И аз като вас съм способна да живея ден за ден, Мишел. Нали затова сме заедно тази нощ. Хората ужасно не съзнават дълготрайността на мимолетното. Косите ми са бели и от това човек се научава да не изисква от часовете да бъдат години. Заминете сам за Каракас утре и ще започна да вярвам в срещите.
Тя затвори вратата и натисна копчето за четвъртия.
— Ето, тук е. Не знам как ще ме съдите и вероятно ще ви се сторя жестока, но беше крайно време да се запознаем.
VI
Казвам се Мишел Фолен. Родителите ми бяха ирландци и името ни е било О’Фолейн, но съм се родил във Франция и нещата се оправили. Първи пилот съм, висок съм метър и осемдесет, на четирийсет и пет години съм и стоя на площадката на четвъртия етаж на един блок на булевард „Малезерб“ до жена, която също съществува. Всичко това е ясно, сигурно и преживяно, а усещането за нереалност е напълно нормално и се дължи именно на излишъка от реалност. Нямам никаква причина да бъда тук. Вместо някъде другаде, това се нарича „обстоятелства“, случайностите на кривването и на подадената ръка. В живота няма автопилот.
Забелязах на стената малкия метален цилиндър, misusa, който вярващите евреи закачват на входа на жилищата си, за да може Господ да разпознае своите и да почука на друга врата.
Вратата се отвори и се появи прислужник с бяло сако и звуци от празненство.
— Господине… Госпожо…
— Лидочка! Колко съм щастлива!
Една възрастна дама, едновременно кръгла и квадратна, вървеше към нас с разтворени обятия и гледаше Лидия с усмивка, в която всичко беше щастие в най-добрия от световете. Тя имаше много черни коси, разделени на път и събрани в кок, над който стърчеше прекрасен костен гребен. Беше облечена елегантно, като се започне от костюма „Шанел“ и се стигне до пръстените, гривните и големите златни халки на ушите, и вероятно бе на повече от седемдесет години.
— Лидочка, скъпа моя, скъпа моя!
Тя взе ръката на Лидочка и я задържа в своите с развълнуван, очарован и страстен израз, ярко подсилен от трелите на циганските цигулки. Сервитьорът мина с поднос с чер хайвер. По стените имаше афиши от отдавна замлъкнали концерти: Стравински, Рахманинов, Брайловски, Бруно Валтер и снимки на певци в оперни костюми и виртуози във фракове, които не познавах, но които изглеждаха знаменити.
— Той беше тревожен, много тревожен… Обади ти се сутринта, както обикновено… Вече мислехме, че няма да дойдеш.
— Добър вечер, Соня. Мишел Фолен, приятел… Госпожа Соня Товарски…
Тя хвана двете ни ръце.
— Приятел на Лидия? Колко съм щастлива!
— Срещнахме се в Каракас — казах.
— Соня, предупреждавам ви, че е доста пиян.
— Ама така трябва, така трябва! Трябва да пием! Трябва да живеем! Трябва да бъдем щастливи! В Русия казваме: „Нека чашата ти винаги да бъде пълна!“.
— Пирожки! — рекох. — Ай да тройка! Волга, Волга! Очи черные! Кулебяк!
Старата дама се прехласна.
— Но… той говори руски! Вие сте… вие сте руснак! Не, не, не отричайте! Веднага почувствах нещо! Нещо… родное!
— Моля?
— Родное! Нещо… нашенско! Лидия… той е руснак!
— По дяволите — каза Лидия.
— Почти не останаха руснаци в Париж! — каза старата дама. — Всичките ги депортираха през 1943-а при онази хайка, нали знаете… Зимния колодрум! Съпругът ми не се върна. Елате. Ще го полеем. Лидочка, толкова мило, че го доведохте… Убедена съм, че ще бъдете щастливи заедно…
Видях как Лидия потръпна. Нищо не разбирах и на драго сърце приемах това състояние на нещата.
— Стига, Соня. Откраднах ви сина, знам. Но Дядо Боже ви го върна. Има един Дядо Боже за майките. Имахте късмет.