От старата дама лъчеше благина.
— Как може да говориш такива неща, Лидия? Не бива, не бива…
А на мен обясни:
— Знаете ли, ние сме евреи…
Аз се поклоних.
— За мен е удоволствие.
Чудех се дали това, което се чуваше, беше от уредба или на живо. Балалайка, китара и цигулка. Обичам.
— Не бива да се говори така, Лидочка. Господ е добър. Той вижда в сърцата ни. Господ е справедлив… извинете я, тя е толкова нещастна…
— Няма страшно — успокоих я аз. — Тук съм инкогнито.
Лидия се изсмя малко хистерично. Водех по точки.
— Елате. Ще ви представя на нашите приятели. Днес е рожденият ден на сина ми. Дайте ми шлифера си… Толкова съм щастлива, че успяхте да дойдете, и двамата…
— Соня е абсолютно несъкрушима — каза Лидия.
Забелязах, че пътническата ми чанта я няма.
— Чудесно, и вие да успеете да забравите нещо — рече Лидия.
По стените висеше цялата Матушка Рус: равин на Шагал, колекция икони, портретите на Толстой и Пушкин, кавказки килими с кръстосани ками. Липсваше само шашлик и „Бьоф Строганов“, но те сигурно бяха вътре.
Старата дама проследи погледа ми.
— Съпругът ми беше от Тифлис. Петролът на Баку.
— Болшевиките взеха всичко — рече Лидия.
Влязохме. Три салона един след друг, изпълнени с народ, и липсваше само Артур Рубинщайн. Всички лица ми изглеждаха познати, може би защото всички бяха много възрастни, и онова, което си мислех, че разпознавам, бе маниерът на времето, което всеки път има все същите бръчки. Трима младежи в руски рубашки, ботуши и шалвари свиреха мелодии за блини и пържоли „Пожаровски“. Всеки път, когато ме представяше, старата дама добавяше с поверителен тон: „Приятел на Лидия“, а Лидия стискаше зъби, сякаш в това се криеше някаква тайна злоба. Говореха много за музика и за Брайловски, Пятигорски и Ростропович. Един дребен, плешив господин ме разпозна и ме помисли за някого другиго. Попита ме дали имам вести от Николай и аз му отговорих, че става все по-трудно.
— Да — рече той. — Много се е променил. Този занаят стана невъзможен. Самият аз…
Той въздъхна и отпи от шампанското.
— Пък и всичко се променя толкова бързо — отбелязах аз.
Той ме стисна за лакътя.
— Знам, знам, но последната дума винаги е на приемствеността. Останалото просто отминава. Какво правите сега?
— Чакам да отмине, това е всичко.
— Как добре ви разбирам. Никога времената не са били толкова тежки за истинския талант.
— Настана царството на леснотията.
— Точно така.
— Няма вече критерии — казах аз.
— Но всичко ще се върне. Изкуството винаги е умеело да чака.
— Познавате ли сеньор Галба?
— Признавам си, че… Галба.
— Галба.
— Абстракционист ли е?
— Не — илюстративист. Много лично виждане за живота и смъртта. Малко е жестоко, малко грубо, но…
Той се замисли.
— Не обичам много изкуството, което удря с юмрук по мордата. Ужасявам се от всичко, което погубва чувствителността.
— Не съм съгласен. Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване.
Гаврътнах три уискита едно след друго, като държах келнера за лакътя и оставях празните чаши на подноса. Соня ме водеше от група на група.
— Елате, Мишенка, елате…
Никога не бях виждал толкова неизменна усмивка и се запитах дали я маха, когато си ляга.
— Отдавна ли познавате Лидочка?
— О, от векове!
Тя стисна лакътя ми.
— Толкова съм щастлива…
— Всъщност от какво сте толкова щастлива, госпожо?
— Наричайте ме Соня.
— От какво сте щастлива, Соня? Не бих искал да бъда недискретен, но сигурно има причини човек да бъде щастлив, които аз не познавам и…
Тя ме наблюдаваше с нещо като лъчиста антипатия. Бях показан на една дама, която бе изцяло в черно — очите, косите, кадифената лента на челото, другата на шията, обеците, роклята, пръстените и чантичката с пайетите.
— Естествено познавате…
Не бях стъпвал в зала „Плейел“ от години и се мъчех да отгатна пианото ли беше или арфата. Тя смаза ръката ми, показа всичките си зъби и каза на Соня с басов глас, че на другия ден се връща в САЩ за двестагодишнината.
— На Шаляпин ли е ученичка?
— Ох, Мишенка, човек не бива да бъде зъл…
Изпих още две уискита, като търсех Лидия, която бе изчезнала, и видях едно момиченце с огромни очи, което най-сериозно ми предлагаше блюдо със студени мезета. Липсваше въздух. Полилеят искреше. Щели да дават трилогията на Вагнер в операта. Някой си познавал добре Ролф Либерман. Нещо си било скандал. Бейрут бил попаднал под ляво влияние. Еди-кой си не бил вече същият. Имало прекалено много галерии. Ако Беренсон видел това, щял да се обърне в гроба. Вече никъде нямало хотели. Всички оперни театри били полудели по него. Някой си винаги го бил казвал. Момиченцето със сериозния поглед дойде отново с шоколадова торта, то било дъщеря на портиерката португалка. Соня го целуна по челото. Никога църквите в Русия не били отказвали на толкова хора. Той бил заслужил първа награда. Нуреев, Макарова, Баришников. Някой си бил най-великият. Трябвало да очакваме всичко. Запомнете това име, рядко греша. Зърнах Лидия, която ми правеше знаци от другия край на салона и се опитах да стигна до нея, като непрекъснато се извинявах, вече нямало архитектура, жената на Мао управлявала Китай, „Метрополитен“ и „Ла Скала“ били на ръба на фалита.