— Е, Мишел, освестихте ли се? Чувствате ли се… по-малко сам?
Беше пийнала малко.
— Говорихте ли със Соня? Казали са ви, че нямам сърце, нали?
— Тя има доста безпощадна усмивка.
Лидия изглеждаше изтощена. Около очите й всичко беше сянка. Дори полилеят-горила не можеше да достигне до тези пещери.
— Не мога повече. Да, сега е мой ред. Не знам какво щях да правя, ако не ви бях срещнала. Нямам никакво желание да живея.
— Това е най-старият начин да живеем.
— Не биваше да ви водя тук.
— Защо? Така поне минава времето.
— … но бях обещала да дойда. Соня е много решителна жена. Тя веднъж завинаги е възприела да преглъща всичко. И то с ентусиазъм, защото сам Господ й поднася блюдото. Толкова нещастия са й се струпали в живота, че сега може да бъде единствено щастлива. Пък и… Знаете ли, ние сме евреи много, много отдавна… Тъй че идва един момент, в който това се превръща в победа…
Един сервитьор ни поднасяше чиния с дребни сладки. Взех си една саварина.
— Може би ще тръгна с вас утре сутрин, ако искате. Ще видите Ален и ще разберете защо съм се вкопчила във вас.
— Вие ли сте се вкопчила в мен? Вие?
Даже успях да се засмея.
— Да, аз. Когато ме блъснахте на улицата и се погледнахме… Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не…
— Животът непрекъснато се отбранява…
— Така, а след това се отдръпнах от вас съвсем благоприлично. Но вие нямахте пари да си платите таксито и отново бяхте объркан, и отново онзи миг на абсурдна надежда… Изглеждахте преследван и на края на силите си…
— С една дума, шестица от тотото…
— Прекрасно е да помогнеш на някого, когато сам имаш нужда от помощ… Дадох ви името и адреса си, тръгнах си, тръшнах се на леглото, плаках и… чаках. Той ще дойде, ще дойде, искам да дойде. Като седемнайсетгодишна. Човек не бива да вярва на белите коси, на зрелостта, на опита, на всичко научено, на всички получени шамари, на шепота на есенните листа, на онова, в което животът ни превръща, ако го пожелае. То остава непокътнато, винаги е в нас и продължава да вярва. Вие дойдохте, а мен ме обзе… невъзможност. Получила съм онова, което наричат добро възпитание: онова, което ни обгражда с бариери. Трябва истински пристъп на лудост, за да ги срина. Изхвърлих ви навън. За щастие вие наистина изнемогвахте и се върнахте… правих любов с вас.
Тя се усмихна окаяно.
— … О, твърде зле. Бях блокирала и скована от забрани. Да се насладя, представяте ли си… От смъртта на дъщеря ми прекарвам времето си да убеждавам себе си, че нямам правото да бъда щастлива. Да правя любов заради вас, за това все пак си има извинение, това е дар, саможертва и е почти морално, но да го направя заради себе си… Бррр. Моралът е стар перверзник. Да изпита удоволствие човек с някой непознат, това е невроза. Хистерия. Фригидност е, когато моралът и психологията спят заедно. Когато човек е загубил основание да живее и все пак се опитва, той се чувства виновен…
Тя внезапно спря и сякаш се стресна.
— Господи, Мишел, забравих, че…
— Аз също — казах. — Но това е чудесно. Яник искаше да се отдалеча. Просто стигнах малко по-далеч от Каракас.
Появи се нов поднос с мезета след сладките и направих строга забележка на сервитьора.
— Ама че бардак!
Той сви рамене.