Стояхме прави под дъжда, сред разпилените продукти.
— Май вече не можем да се разделим — й казах аз.
Тя се засмя и по лицето й се появиха още повече успокоителни бръчици.
Кафето се наричаше „При Арис“. На бара стоеше много елегантен мъж с пуловер от камилска вълна и борсалино, който държеше на каишка сив кралски пудел, подстриган като градина на Льо Нотр. По една от онези случайности, за които никога не е сигурно, че са такива и дали пък не са задявка и предупреждение, един младеж, който на всичкото отгоре бе отишъл там с парите си, слушаше някаква пиянска песен на джубокса.
— Може би е по-добре хората да си говорят, защото в противен случай нещата твърде бързо стигат до кривата круша, а после човек трябва да се връща… „Не знам какво правя в това кафене с мъж, когото не познавам“, така ли е?
— Така е.
Келнерът бе дошъл, за да вземе поръчката.
— Две капучино — казах аз и се обърнах към нея: — Ето, сега вече имаме причина да бъдем тук.
В усмивката й имаше малко жестокост.
— Все още чакам чека, това е всичко.
— Господи…
Изнамерих чековата си книжка в пътническата чанта.
— На чие име?
— Пишете „на приносителя“…
— Все пак бих искал да знам името ви, в случай на бъдеще…
— Лидия Товарски.
Човекът с пудела се приплъзна към мен.
— Извинете ме, господине… госпожо…
Той повдигна и отново сложи шапката си само с движение на китката.
— … аз съм дресьор на кучета и… имам чувството…
— Лас Вегас, 1975-а — казах аз.
Той изглеждаше очарован.
— Вие правехте номера с…?
— Бях барман в „Сандс“.
— А, да, сега си спомням.
Той ми протегна картичката си. Сеньор Галба и адреси на агенции в Ню Йорк, Париж и Лондон.
— Когато човек пътува неспирно, в крайна сметка остава без познати…
Замълчах. Той разбра, прие вид сякаш е изгубил на рулетка всичко, което е имал. Вдигна и сложи шапката си и придружи пудела до бара.
— Какво сте правил като барман в Лас Вегас през 1975?
— Нищо. Не съм бил там. Но този човек имаше нужда да познава някого…
Тя ме огледа с любопитство и не без студенина.
— Когато човек толкова бързо разпознава самотата при един непознат…
— Няма да се впускаме в подобни откровения, госпожо — казах с огромно достойнство.
Тя се засмя и около мен призраците станаха по-малко.
— … Казвам „госпожо“, за да наблегна на това, че уважавам дистанцията… Ние сме си чужди, госпожо, и бъдете сигурна, не преувеличавам значението на две капучино… Преди малко на излизане от таксито ви блъснах, и това е всичко…
— Много мило от ваша страна да бъдете забавен.
— Ако можех да ви накарам за няколко мига да се посмеете за моя сметка, щях да се почувствам по-добре — няма нищо по-щедро от това да дадеш на някого смях. А при вас как е?
Зад стъклото минаваха коли, улицата, разбира се, бе еднопосочна, а денят сивееше. Дресьорът на кучета доста бързо се наливаше на бара и скоро нямаше да има нужда от никого. Пуделът му го гледаше тревожно, защото не е лесно да разбереш човек.
Мълчахме и това решаваше всичко: мълчанието не ставаше непоносимо. Намирах, че има объркан вид, но може би просто имах нужда от надежда.
— Извинете ме — казах аз. — Аз не съм… Аз съм…
— Да, виждам. Поназнайвам нещо за сигналните ракети. Научила съм кода, представете си. Загубих мъжа си и дъщеря си преди шест месеца в автомобилна катастрофа. Добре, мисля, че вече можем да се разделим.
Тя ми подаде ръка в ръкавица.
— Дръжте се. Може би нещата ще се оправят.
— Вероятно ще се върна във Франция в началото на годината и ако позволите…
— Разбира се. Далеч ли заминавате?
— Каракас.
Тя дълго бърка в чантата си и не откри нито молив, нито лист. Взех химикалка от касата и тя написа „Лидия Товарски“, адрес и телефонен номер на розовата сметка за 6 франка и 30 с процент за обслужване. Пъхнах листчето в джоба си.
Тя ми се усмихна мило, като отбив при плащане, и си тръгна. Вече не бях сигурен, че си спомням лицето й и я настигнах на тротоара. Тя се обърна и ме изчака.
— Нищо — казах. — За да ви разпозная следващия път…