Двете жени говореха едновременно, без да ги е грижа една за друга, и може би ставаше въпрос за прекалено силно огорчение, за да остане само лично.
— Следващата седмица ще отидем в САЩ. Там правят чудеса. Трябва да опитаме всичко. Човек живее от надеждата си.
— Човек живее основно от клишета.
— Трябва да продължим да се борим и да вярваме с всичка сила. Нямаме право да се оставим на безнадеждността…
Директорът на операта мина и се извини, бил объркал и палтото си, и вратата.
Соня се обърна към мен:
— Загубих съпруга си преди трийсет и три години, Мишел. Отдавна да съм мъртва, ако не знаех да почитам паметта му. Живея добре. Имам кола с шофьор и бижута. Искам той да бъде спокоен от материална гледна точка. Най-голямата му грижа беше моята сигурност. Той ме обожаваше. Може да ви се стори смешно, като ме гледате на моята възраст…
— Ама не, моля ви се, съвсем не — казах аз много бързо, сякаш ме бе хванала в лъжа.
— Като млада бях красива. Много ме обичаше. Няма гроб и няма къде да ходя. Нямам нужда от бижута, нито от шофьор, не ми пука, Мишел. За него го правя. Искам всичко да бъде, както го искаше той. Това е неговата воля, неговата памет, неговата грижа. Лидия не може да разбере това, защото днес човек вече няма нужда от причини да живее, всички живеят ей така, за едното нищо.
Лидия яростно загаси цигарата си в една ваза с гладиоли.
— Стенание на есенни цигулки. Писна ни от тях — каза тя.
Направи няколко бързи крачки в коридора, отвори една врата и ме изчака. Хвърлих тревожен поглед към Соня. Ужасно се боях от този съпруг и син, скрит някъде в апартамента да учи азбуката. Намирах, че сеньор Галба го е прекалил и сигурно все пак има някаква граница на забавлението.
Соня ме хвана за лакътя.
— Какво да се прави, това е една жена, ужасно… не, не сурова, а сприхава. Точно така, сприхава. Влезте, Мишенка. Чувствайте се като у дома си.
VII
Не очаквах такава промяна в декора — нямаше и следа от руски кулебяки. Много изчистена библиотека, по която всичко изглеждаше сякаш забулено заради сините абажури. Човек можеше да усети Пруст и Плеядата зад витрините. Имаше и английски кресла с дълбоко замечтани хлътнатини, в които някой много е чел, пушил лула и слушал мъдри думи. В пространството, което книгите оставяха на стената — две бели, изпълнени с покой маски, поддържани от много нежни ръце. Букет цветя върху една много стара маса и глобус, който излагаше океаните си, както лош актьор излага пред публиката по-добрия си профил. Лидия, неподвижна — косата, лицето, роклята и кожената наметка. Старата нефритена дама с непобедимата усмивка. Прекалено много исках от изтощението: разчитах на смъртта на чувствителността, но си оставах с желанието; усещането за причудливост засилваше заплашителната страна на действителността, бях заобиколен от безпощадна неизбежност, а тревогата осуетяваше всичките ми опити за парадиране. Невъзможно бе човек да се измъкне. Трябваше да се изправи лице срещу лице, да остави нещо да умре, да обича, за да го запази живо. Чайки и гарвани, крясъци, изтръгване, последни мигове, един плаж в Бретан, челото ти до устните ми, проблясък на жена, и тежки клепачи, които се борят да не бъдат свалени, както толкова други щитове.
Един мъж седеше на дивана в средата на стаята, кръстосал крака. Несъмнено много красив мъж, за да му отдам заслуженото, макар в лицето му като да липсваше малко характер поради прекалено правилните и фини черти, намек за млад отличник с безупречен път на косата, но малко кукленската красота се компенсираше от мило и кротко изражение, което изглеждаше тук у дома си, нещо като любезност към всичко на света. Беше на около четирийсет години и се усещаше, че има навика едновременно да бъде харесван и да се извинява за това. Все пак забелязах странния поглед, не онова, което някога наричаха „кадифен поглед“, заради любопитната липса на блясък.
Носеше тъмносин блейзер с метални копчета и грижливо изгладен панталон. Черните обувки блестяха. Отворена яка, синя вратовръзка „Аскот“, бяла риза. Безупречен. Беше от онези мъже, които няма нужда да облекат кой знае какво, за да заприличат веднага на манекени от модно списание. Стоеше напълно неподвижен и гледаше право напред, без да ни обръща ни най-малко внимание.