В едно кресло близо до завесите атлетичен здравеняк по дънки, потник, бицепси и кецове, четеше комикси.
— Добър вечер, Ален.
Мъжът изчака за миг, сякаш на гласа му трябваше време, за да стигне до него, а след това стана малко рязко. Едната му ръка остана в джоба на блейзера и беше страхотно елегантна.
— Съпругът ми, Ален Товарски… Мишел Фолен, приятел…
Товарски почака няколко мига, като се вслушваше много внимателно, след това сгъна крак с вдигнато високо коляно и остана така за момент без никаква видима причина.
— Пили пили еха пиш пиш крий — каза той и учтиво посочи мокета, сякаш да ме покани да седна.
— Благодаря — казах аз, защото това не можеше да навреди.
Телохранителят беше оставил „Рикики“ на една масичка и беше станал.
— Пази бяга пилат и кускус гу гу — каза Товарски — ’дичка, дай. Полигон във Венсен?
Определено беше бъбрив.
— Лайка, уха, хипограми жаба. И бъра-бъра но апчиха… на кукла…
Писна ми. Знаех, че ще бъде гадна нощ, но нямах чак такава нужда от забавления.
— Зип-зип — казах — прут прут. Апсиа псиа.
Товарски изглеждаше очарован.
— Сливата с шкембе мацна Монтегю — информира ме той. — Кларинет и кокал и руба ба ба.
Соня беше щастлива.
— Виждаш ли, Лидочка, Ален вече произнася цели думи, съвсем разбираеми…
— Перет бава глава — заяви Товарски. — Гарван пшапи сиене…
— Учим заедно басните на Лафонтен — обясни Соня. — Това е чудесно упражнение.
— Карпати бидави в стата…
Мамка му, помислих си. Може би е поет. Не познавам много модернистите, спрял съм до Елюар. Виждах добре, че Лидия плаче, сигурно беше вълнуващо. Но аз не умея да плача, пък и има моменти, в които съм в състояние да хвана ужаса, да му извия врата и да го принудя да се киска, за да пукне по-бързо. Смехът, това понякога е начин да накараш ужаса да хвърли топа. Не ми дремеше за Товарски. Имах си всичко необходимо вкъщи. Бях добре зареден. „Клапсис“, пасо добле, дресировка, двукраки страдивариуси, струнни инструменти, до гуша ми беше дошло. Може би не бях „Страдивариус“ и в Бейрут го правят по-добре, но бяха изтръгнали от мен всичко, което имах.
Товарски го бях разбрал още от първите думи. Познавах добре афазията на Вернике. Един приятел се беше разбил със самолета си и вече две години дърдореше така. Когато е засегната една част от мозъка, човек губи способност да се изразява. Думите се оформят и излизат както им дойде. Човек знае какво мисли, но не знае какво говори. Обърканите думи флиртуват помежду си както им хареса. Но човек не го знае. Трябва му малко време, за да го осъзнае. Защото мисълта е недокосната, ясна и нормална, но не успява да се формира чрез установените фонеми, това е всичко. Думите се разтрошават, деформират се, усукват се, обръщат се наопаки, взривяват изречението, губят значението си и се получава каквото дойде. Би могло да се състави цяла идеология от това. Нова диалектика. Най-сетне езикът да се освободи от мисълта. Да се издърдорят още сто милиона думи. А това естествено е придружено и от логорея, човек не може да спре да бърбори, защото всички спирачки са разрушени и няма никакъв контрол.
— Вождовете бият, но пюпитрите ме пупат — рече учтиво Товарски.
— Благодаря, не пуша.
— Мишел!
— Законна самозащита, Лидия. Доведохте ме тук, за да ми докажете, че не съм световен шампион, но аз се отбранявам. Съществуват и Бейрут, мъченията и децата, които измират от глад, но ви уверявам, че нямам нужда от такива утешения. Признайте и че не всички вериги са биологически, има и такива, които са наше творение и които можем да разкъсаме.
— Винаги е по-лесно човек да се приюти в общите приказки — рече Лидия.
Товарски се завъртя три пъти. След това се поклони много ниско, изправи се, сви крак назад, после другия. Ръцете му извършваха некоординирани движения. Застана на четири крака. Телохранителят му помогна да се изправи.
Държах се. Сеньор Галба или пък някой от нашите майстори на дресурата не можеше да се похвали с кой знае какъв оригинален подвиг тук. С това не можеш да предизвикаш възхищение и ръкопляскания в „Клапсис“. Класика. При голямата афазия човек често е неспособен да приспособи движенията си към целта, която си е поставил. Той губи знанието за употребата на ежедневните вещи и затова прави абсурдни жестове.
— Мрънкало бизон галимоно — каза Товарски — има мустабак и малък тати, но ръкавички мамкат пъстче…