— Да, но негрите имат за продан — отговорих.
Соня беше щастлива.
— Ален все по-добре произнася фонемите — каза тя. — Професор Туриан е много обнадежден.
— О, млъкнете, Соня, млъкнете…
Особено жестокото тук беше красотата на Товарски. Изтънченост на чертите, чувствителност, чар. Много изтънченост, елегантност, оксфордски стил, сигурно е получил добро образование. И това миловидно, кротко изражение. Наистина беше инструмент от най-добро качество. От него би могло да се изтръгнат сърцераздирателни тонове. Сега разбирах безжизнения поглед. Сигурно зрението също е било засегнато.
— Забележете — казах им аз, — не съм вярващ, не вярвам, че божествата маймуни са с предумисъл. Достатъчно е да идете в зоопарка и да погледнете техните потомци в клетките, за да видите, че не подбираш. А от време на време има по един банан. Подхвърлят ни по нещичко, за да ни насърчат да продължим.
— Малко пале и соло соло?
Бях за диалога. Стига толкова невъзможност за общуване.
— Соло соло — казах — и дори гъдил соло.
Лидия се обърна гневно към мен.
— Моля ви, Мишел.
Но целият насъбран гняв, безсилие и безнадеждност, омешани с алкохол, изведнъж ме удариха в главата. Знаех, че ракът ще бъде прогонен от земята и че ще изтръгнем един по един прогнилите зъби, които те впиваха в плътта ни, но засега все още бях победен и гласът ми само вдигаше прахоляк.
— Травадя травадя боно! — изкрещях. — Пъхни крака в супника и ми кажи дали е горещо! Явол Хитлер гулаг псе! Извинете ме, засега само това мога да дам!
Товарски изглеждаше живо заинтересуван. Може би бях стигнал до него по силата на не знам каква зла слука. Случайността понякога е пълен боклук.
— Микро тото бубов Дидия? Бубов Дидия? Дидия чам чам?
Затворих очи. „Бубов Дидия. Дидия ’чам ’чам“. Той се опитваше да каже: „Любов Лидия. Лидия обичам те“. В това нямаше никакво съмнение. Нямаше съмнение колко тежко е престъплението. Той беше истински страдивариус и някой мръсник — Паганини се наслаждаваше от дън душа.
Чух ироничния глас на Лидия.
— Сега сте малко по-добре, нали, Мишел? Чувствате се малко… по-малко?
Болеше ме стомахът.
— Дидия бичкам…
„Дидия бичкам.“ Волята му блуждаеше около „Лидия, обичам те“ и не успяваше да го налучка.
Ален Товарски беше млъкнал. Вдигнах очи. До него на дивана имаше няколко тома на Жюл Верн в красивата червена колекция „Необикновени пътешествия“. А той имаше поглед на слепец. Сигурно старата сядаше до него, за да му чете на глас. Той не можеше да разбере какво му чете тя — думите стигаха до него деформирани. Нямаше значение. Тя все пак му четеше на глас „Необикновените пътешествия“.
— Тино Роси — казах аз. — Камю на мандолината, Достоевски на китарата и Данте на тъпана.
Обърнах им гръб и се оттеглих с огромно достойнство. В салона бяха останали само няколко гости, прекалено стари, за да имат сили да си тръгнат. Сгромолясах се на бюфета, между огризките.
— Няма Спартак — казах на сервитьора.
— Да, всичко изпиха. Но съм си запазил бутилка шнапс.
Той ми напълни чашата, но аз грабнах бутилката. В крайна сметка беше само три през нощта.
— Трябва да бъде премахнат частният сектор — отбелязах аз.
— Това не е в стила на тази къща, господине.
— Трябва да бъде премахнат частният сектор на нещастието. Да живее Китай. Когато сме осемстотин милиона, сме по-малко. Трябва да останем на ниво демография.
Налях на сервитьора.
— Давайте — казах. — Това е братство. Край на експлоатацията, на класовите борби и на диктатурата на пролетариата. На ония горе това им е забавлението. Желязна подметка, гладиаторска борба, а онзи, който остане, го кастрират малко по-късно. За ваше.
Той беше млад, с весело, невинно лице. Естествено, беше само на двайсет години и можеше още да почака.
— Забележете — рекох му аз, — че може и да ви се размине. Жертвите не са по избор, а наслуки. Срещал съм дори щастливи цигани. Съществуват и грузинци, които доживяват до сто и двайсет, като ядат само кисело мляко. Киселото мляко, приятелю, всичко е в него. Не ядем достатъчно кисело мляко, затова става така.
Той се кефеше. Слагаше ме в сметката на пиянството. Младост, какво ли й знае на нея главата.
Отидох до гардероба и си взех шапката и шлифера. Сега вече нищо не ми липсваше. Всъщност да, пътническата ми чанта. Но имах надежда да я намеря. Почувствах се по-добре. Тактично изчаквах Лидия в коридора. В края на краищата това беше съпругът й. Имаха да си казват разни неща. Изхилих се. Потърсих цигари по джобовете си, но ги бях спрял преди две години. Яник държеше на това, казваше, че води до рак.