Когато двете жени излязоха в коридора, още се хилех. Умората много ми помагаше, като изцеждаше от нервите ми скритите запаси, и внезапно в тялото ми, в кръвта ми, се вля прилив на доверие и увереност, които ме обзеха като мълчалива песен. Не се заблуждавах, знаех, че това е само второ дихание, колкото да ме насърчи да продължа. Щях да продължа. Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и никога няма да успее да ни победи. От някой друг, няма значение кой, някъде другаде и в някакво незнайно бъдеще, но оковите ще бъдат строшени и ние сами ще начертаем линията на бъдещето по дланите си.
Лидия се връщаше разплакана. Соня я придържаше топло за лакътя.
— Извинете я, Мишел. Лидия… пък и вие вероятно не сте свикнали. Днес всички държат да бъдат щастливи… дори евреите! Ние, старците, ние сме научени…
Лидия освободи ръката си с движение, което ми се стори доста рязко. Тя не уважаваше старците.
— Така е, Соня. Научени сте. Толкова сте свикнали, че при вас страданието се е превърнало във втора природа. То ви е необходимо, за да имате основание да живеете. Взех ви сина и десет години той беше щастлив. Какво кощунство. Сега ви върнаха злочестината. Нещата си дойдоха по местата. Знаете за какво живеете — за да доказвате смелостта си. Възхитително. Сега нещастието си взе своето. Семейството ни не е било избито напразно.
— Не я слушайте какво говори, Мишел. Тя не е познала… онова, което ние, старците, сме познали. Всички искат щастие днес. Но ще им мине.
— Вярвате ми, страдайте днес, не чакайте утрешния ден, днес късайте сълзите на живота… Знаете ли, че му чете на глас Жюл Верн, тая…
— Лидия — казах аз, защото се боях от най-лошото.
Соня сияеше.
— Той много обичаше Жюл Верн, когато беше малък. Няма значение какво му чета. Той не разбира добре думите. Но чува гласа ми.
— Имате голям късмет, Соня. Откраднах ви сина, но животът ви го върна. Благодарение на една автомобилна катастрофа. Има справедливост. Аз загубих дъщеря си, но вие си получихте обратно детето…
— А, не, край — казах аз. — Все пак сме във Франция.
— Лидия не е лоша. Но не е свикнала да бъде нещастна.
— Да, аз съм лоша еврейка. Знаете ли, Соня, ако някога стъпите в Израел, или ще ви сложат в музея, или ще ви изхвърлят.
— Тя не може да разбере, Мишел. Тя е бунтарка.
— Чувате ли? Бунтарка. Най-лошото от оскърбленията. Наистина е прекрасно. Приеми, подчини се, примири се. Кой каза, че евреите не са християни? Да се махаме оттук. Ако някога бъда щастлива, Соня, обещавам ви да ида на поклонение в Лурд, за да се излекувам…
Старата дама задържа дълго ръцете ми в своите…
— Довиждане, Мишенка, довиждане… Грижете се добре за нея…
Тя ме хвана здраво за лакътя и не го пусна, докато не излязох.
VIII
В колата, със затворени очи, спокоен профил и глава, опряна на облегалката, тя чакаше мълчаливо, докато около нас сновяха невидими лечители, онези, които толкова грижливо се занимават със световните шампиони, изслушват сърцата им, сбъдват молитвите им, чистят предните стъкла, пълнят резервоара и ви пожелават добър път нататък.
— Разбира се, бях отвратителна, но се чувствам малко по-добре. Къде е Каракас? Предложиха ми и работа в Организацията за подпомагане на бежанците в Банкок. Излишък от самата мен, знам. От кой момент нататък човек спира да бъде нещастна жена и се превръща в уличница?
— Трябва да попитаме директора на операта, Лидия.
— Нищо не разбирам от любов.
— То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа. Достатъчно е да си вземеш абонаментна карта, за да смениш транспортното средство.
— Наистина го обичах десет години. И когато престанах да го обичам, се опитах да го обичам още повече. Върви, че разбери.
— Вина. Човек изпитва срам. Не иска да го приеме. Бори се с това. Колкото по-малко обича, толкова повече се опитва. Понякога прави такива усили, че се задушава. Всъщност, онова, което се харесва на онези горе, не са нашите победи или провали, а красотата на усилията ни. Опитвали ли сте с пчелно млечице. Изглежда, че придава сила.