— Не разбирам как може да свърши една любов.
— Да, това изглежда дискредитира цялата институция.
— Понякога вече е свършило, но човек не го забелязва, по навик…
Тя млъкна и ме изгледа ужасено.
— Колко е часът?
— Времето е наше.
— Когато Ален излезе от болницата, се опитах. Продължихме да живеем заедно. Имаше афазия и не беше възможно да общуваме…
— Това трябва да е улеснявало нещата, не е ли така?
— Това вашето дори не е цинизъм, Мишел, това е… смърт.
— Да. Горя каквото мога.
— А беше ужасяващо бъбрив, защото при хората с афазия умствената спирачка на говора е унищожена и те непрестанно бърборят… Ала човек не може да изостави един мъж в нещастието му, само защото е спрял да го обича… Но трябва ли да остане при него, защото е спрял да го обича?
— Трябва да се сложи край на психологията, Лидия. Тя прекалено дълго е звездата по афишите. Трябва да сменим програмата. Ще говоря с ръководството.
— Случвало ми се е и да се питам дали не си измислям ловко извинението, че съм спряла да го обичам още преди катастрофата… Наистина беше ужасно. Да спреш да обичаш един мъж и да го напуснеш само защото е станал толкова… различен… Хубава работа, нали?
— Истински конкурс за красота, няма що.
— Той се беше променил. Беше станал някой друг.
— Върнете ни парите!
— И си имах извинение: той беше отговорен, макар и невинен, за смъртта на дъщеря ми… Ами ако и това, отговорността, която му бях лепнала, беше само извинение, за да го напусна?
— Психологията е богата с всякакви възможности. Неизчерпаеми съчетания. И е позволено човек да мами. Позволено е да добавя, да маха и да разменя пуловете. Всички ходове са позволени и човек винаги играе срещу себе си. Защото щом има безкрайно много пулове и безкрайно много съчетания, има една-единствена кралица — вината. Но, какво пък, без психология щяхме да бъдем животни. Животните сигурно се кефят. Има един поет, Франсис Джеймс, който ни е оставил едно много хубаво стихотворение: „Идете в рая, заедно с магаретата“.
В очите й се появи мъничко приятелско веселие.
— Най-накрая ще успеете, Мишел. Като човека каучук от „Клапсис“, за когото ми говорехте. Огъвате се толкова добре и толкова яростно, че накрая ще успеете да се завържете на юмрук и да се напъхате в кутия за шапки.
— Ами все нещо трябва да направим с живота си, мамка му.
— За какво са всички тези крясъци, Мишел?
— Крясъците винаги са били висше проявление на човешкото. Цялото човечество само бръщолеви и не успява да открие разбираем, братски език. Но то поне крещи, от единия до другия край на земята, и тези крясъци са напълно разбираеми. Не казвам, че ще има милост, Лидия. Не казвам, че ще има край на зверствата и отмяна на наказанието. Не знам дали един ден ще се появи Спартак и краят на робството, но знам, че между нас вече има страхотни трошачи на окови. Флеминг победи инфекцията. Солк — полиомиелита, туберкулозата беше матирана, а съм сигурен, че и ракът изживява последните си добри дни. Загиваме от слабост, а това позволява всяка надежда. Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална. Мракът сигурно се е опулил, когато хората за първи път са му драснали клечката. Какво е направил мракът? Хукнал е да се оплаче на тате. Не, това не е песен на диваци. Само слабостта мърка така, а аз й вярвам. В същия този момент някъде, в някоя лаборатория има един слаб човек, който се бори и ще ни даде нашата победа. Именно в лабораториите човечеството чертае линиите на бъдещето в дланта си. Точно в лабораториите оживява и добива реалност декларацията за правата на човека. Пребиха ни — вас и мен. Победени сме, няма спор. Но всички победи минават през това. Почти пиян съм. Къркан. Гроги. За нищо не мога да се хвана и ръцете ми са като вятърни мелници. Несъмнено. И доверието ми вероятно е само пиянска еуфория. Добре. Но ние сме прекалено слаби, за да можем да си позволим да бъдем победени.
Тя караше много бавно, сякаш се боеше да не би да стигне някъде.
— Във всичко това има нещо безсмъртно, Лидия. Нужен е много смях. Някога това се наричало човешка чест. Защо не му… помогнахте?
— И да прекарам живота си във въпроси дали не съм помогнала на съпруга си да умре, за да сложа край на неговото страдание, което аз не мога повече да понасям? Говорихте за братство… Опитах. Но да се обрече човек на някого, защото е спрял да го обича и това е несправедливо, да се обрече човек на някого в името на някаква етика, в това няма нищо живо и реално. Това е хуманизъм, в който не е останало нищо хуманно, противоестествен акт, и Ален никога не би го приел, докато беше… цял. В началото той не знаеше, че никой не може да го разбере. Смяташе, че има някакъв заговор и го бе обхванала мания за преследване… В болницата видях двама души с афазия, които едва не се бяха счепкали, защото всеки от тях мислеше, че другият му се подиграва… Един много красив и много изтънчен мъж, който ме хващаше за ръка и нежно ми говореше: попо тенджерка ко ко ко и правеше това с часове. Мисълта беше непокътната, но оставаше заключена с два катинара. А и му бяха останали две десети от зрението. И за мен той вече беше само причинителят на катастрофата… Колкото повече го обвинявах, толкова повече се мъчех да го обичам. Но в името на какво? В името на какво, Мишел? На някаква идея за справедливост, мисля… или за несправедливост. За някаква солидарност между оцелелите. Отказ да се подчиним на варварщината. Почти въпрос на… цивилизованост, знам ли. Но бях принудена да призная, че вече не става въпрос за Ален. Не се обричах на човека, а на идеята си за човек, а в крайна сметка в това няма нищо човешко. Ура за знамето, ура за честта, но това не беше живот. А съществуваше и Соня. Вярата й в нещастието се оказа напълно оправдана и тя беше на висота, тоест възхитителна. Вече трийсет и пет години живееше от своята сърцатост и не бях в състояние да вляза в надпреварата. Тя беше сред свои. Съпругът й, братята й, а сега и синът й. Избиването на цялото й семейство за нея не беше чудовищно, то беше законът на рода. Не знам дали този закон наистина е изсечен в скала, но е твърде вероятно — тя е от скала. Долината на сълзите. Тук сме, за да страдаме. Да бъде Божията воля. От скала, казвам ви, и не можеше да се лиши от това, да сложи край, защото то е добро извинение: човек не може да бъде щастлив, просто не бива да опитваме, и всичко е наред. Можем да мислим каквото си искаме за орестиите и за гръцката трагедия, но за мен най-важното е, че представленията са се разигравали на открито, за да може някой, там горе, да може да се посмее. Искам да кажа, че в хуманността има капка лудост, която не е капка човечност… Това е. Изслушахте ме. Много мило. Надявам се, че съм успяла поне малко да ви помогна да… забравите…