— Знаете ли, дали си го признаваме или не, но в живота човек винаги разчита да дойде помощ…
— Заблуда…
— Може би, но нали сега сме тук, вие и аз.
— Разкажете ми за нея.
— Нищо. Един ден ми каза: „Дотук и нито крачка повече“. Не беше само отказ от страдание, а и вкус към цялост. Имаше прекалено силен вкус към целостта, за да се задоволи да ближе остатъците в чинията. Отговорих подло: „Тогава двамата“. И получих право на един хубавичък пристъп на гняв. „И дума да не става. Говориш, сякаш само ти обичаш. Ако има мисъл, която не понасям, то е да умра и да отнеса със себе си основанието ми да живея. Никога не съм знаела какво означава «много женствена жена» и «много мъжествен мъж», освен да бъдеш първо този или тази, която обичаш. Така че, обещай ми. Обещай ми да не превърнеш мъката си в леснота, в бягство. Сиво имение, обградено с тръни и руини. О, не! Не искам смъртта да спечели повече, отколкото взема. Няма да се затвориш с два катинара зад стените на спомена. Не искам да се превърна в помощник на камъка. Бяхме щастливи и имаме задължения към щастието.“ Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това — дадох й всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава. Живях от една жена и не знам как другояче може да се живее. Искате спомени? Ето един. Тя лежеше. Вече много я болеше. Бях се навел над нея… Силна ръка, мъжествено присъствие, успокояващо присъствие от типа: „Тук съм…“. Направо да пукнеш. Тя докосна бузата ми с върха на пръстите си. „Ти толкова ме обичаше, че това е почти мое творение. Сякаш наистина съм успяла да направя нещо с живота си. Онези, милионите, могат да продължават да се опитват, но само една двойка може да успее. С милиони може да се брои само до две.“ Други малки подробности ли? Беше силно руса… веселие, което толкова обичаше устните й, че не искаше да си тръгва… Тя не приличаше на вас, вие сте много различна, пък и не става въпрос нито за вас, нито за мен, а за онова, което ни свързва… със своето отсъствие… Има един добре познат израз, създаден, за да се харесва, защото се има за мъдър: „Трябва да горим“. Е, да, ама не — и причината е, че огънят никога не изгасва и няма да изгасне. Виждали ли сте по улицата много възрастни неразделни двойки, които се държат един за друг, докато вървят? Това е то да гориш. Колкото по-малко е останало от единия, толкова повече остава от двамата.