Тя изчака да мине малко нощ и попита много нежно:
— Господи, но какво ще правите с всичко това?
Притворих клепачи, за да го запазя по-добре. Ще живея до дълбока старост, за да ти дам паметта си. И винаги ще имам родно място, земя, извор, градина и дом — сияние на жена. Едно движение на ханша, разпиляна по вятъра коса, няколко бръчки, които ще сме написали заедно, и вече ще знам откъде съм. Винаги ще имам женска половина и ще бъда сам единствено на стража. Всичко, което изгубих, ми дава основание да живея. Непокътнат, щастлив, нетленен… Сияние на жена. Виждах, че още се отбраняваш, че се опитваш да ме слушаш, както човек оценява само качеството на тембъра, свежестта на вдъхновението и в един момент, за да ме отдалечиш от себе си чрез онази насмешка, която винаги ни се притичва на помощ, с гневен жест бе сложила касетка и гласът ми бе заглушен от други, вече складирани вълни от музика. Няколко улици преди това ти плачеше още по-малко от яд и сърдита на себе си, че отстъпваш пред вярата на този истински вярващ до теб, а когато стигнахме до вас и ти отново се озова в ръцете ми, на гърдите ми, това забравено място на мъката, където нищо не може да ни се случи, аз, чието сърце се бе свило, разбрах, че всичко е спасено. „Не се оставяй на лесните решения, Мишел, не ме превръщай в извинение да не обичаш повече — смъртта и така е голяма мръсница, не искам да й давам съкровища. Ще изчезна, но искам да остана жена.“ Когато ти, Лидия, ми прошепна без следа от упрек: „Никога няма да има друга, нали, винаги ще бъде тя“, разбрах, че вече храниш много нежност към онази, която ти бях поверил. Бяхме се върнали и бе дошъл краят на скитничеството, и цареше покой над устието. Беше дошъл краят на голямото преследване, сякаш се бяхме добрали до убежище, заедно с всичко, което ни бе отнето. Дори да не ставаше дума за теб и мен, а за борба за чест, дори ако в прегръдката бяхме като два спомена, все пак беше човешка победа. Не знам дали дъхът ми шепне така, или старият четец в гърдите ми, тъмно е, но някак топло, защото сиянието винаги е по-красиво в такъв обков.
Когато Яник ми обяви деня и часа, бяхме в едно поле в Ейре, недалеч от селцето Иманс, не знаех, че ще запомня тези имена, често паметта ни се затормозява с празни подробности. Тя ми беше говорила за теб толкова весело и толкова приятелски, че за първи път от месеци насам около нас сякаш витаеше начало на надежда. „Искам да кажеш на тази непозната посестрима каква нужда имам от нея. Бих искала да се видя с нея, да й се усмихна, да я прегърна. Съществува една враждебност, ние сме толкова… биологични в живота си, почти сякаш носим на гърба си етикет: «Разклати добре преди употреба». Съществува безпомощна слабост, а това винаги е означавало борба. Вероятно съм ужасна егоистка, но защо искаш да не продължа да живея и да бъда щастлива, когато вече няма да бъда тук? Моля те да не превръщаш спомена за мен в ревниво кътано имане. Харчи ме. Дай от мен на друга. И така то ще бъде спасено. Ще остана жена. Когато заспивам, ще се насиля да си я представя, за да знам на какво ще приличам, на каква възраст ще бъда, как ще се обличам, какъв ще бъде този път цветът на очите ми…“
Тя запали. Разстроеното й лице с тъй нежните бръчки, следи от всичко, което поотделно бяхме преживели заедно, ни даваха двайсет години съвместен живот. Погледът, раменете, бялото безредие на косите, следите от ранима наивност в линията на устните, всичко това беше трепет, боязън, смут…
— Вие сте от онези французи, дето вече ги няма — строителите на катедрали… Не знам нищо за утрешния ден, Мишел. Нямам такива луксозни навици. Изградена съм от малки днешни дни. Знам, че това е една стара, благородна борба, мъжът, жената, двойката, опълчени и напук на всичко, но нямам никакво желание да придобивам историческо измерение. Исках да видя лицето ви, защото тъмнината винаги е малък съучастник. Легнал сте тук, до мен, сред толкова изпотрошени щитове и нащърбени мечове, аз… къде съм аз във всичко това?
— Имам още години живот пред себе си, значи имам за даване.
— Но аз не искам вашия живот. Достатъчно ми е втръснал и моят. Успял сте да направите нещо наистина възхитително: взел сте всичко от Господа и сте го дал на любовта. За мен това е твърде голямо. Прекалено е за една работеща жена. Погледнете ме добре, драги. Удар до удар. Няма да тръгна на кръстоносен поход, за да спася семейния гроб. Някога поне мъжете са тръгвали сами към светите земи. Имам желание да бъда щастлива за своя собствена сметка. Не желая да се боря за щастието на вида. Дори не умея да летя, представете си. Нямам криле. Аз съм нещо дребничко и искам още по-малко. Малко топлина, малко нежност, малко мило отношение, а после нека вихърът го отвее, защо не, защо и вихърът да не бъде щастлив?