— Мишел, Мишел…
Тя седна на края на леглото до мен. Може би ме слушаше, но още нямахме глас. Нашият глас все още е само начин да върнем взетото.
— Боя се, че животът не е на висота, приятелю мой. Прекалено бързо губи дъх. За беда има камъни, които не мечтаят за ехо, а това е много народ.
— Да, има един велик поет, който го е изразил превъзходно, велик поет, който нищо не е написал, който не е говорил за любовта, и по този начин е успял да каже огромната част, която заема в живота ни нейната липса… Жал ми е за тях. Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите. Не ви моля да се отдадете с мен на някаква религия, знам, че искахте само да помогнете на една жена и да направите смъртта й по-мека. Говорихме си цяла нощ, но не съм ви казал почти нищо, защото за нея ми говорят вашите устни. И никога няма да узнаете как вярваше тя във вас и какво доверие ви имаше. Често ходехме във Фло, тя предпочиташе големите гори пред морето, което е толкова променливо. Знаеше, че е изгубена, но в пейзажите това не беше видно. Когато я питаха от коя зодия е, тя отговаряше през смях: „Светулка“. Обичаше да докосва черните скали, които мечтаят за трепет и мимолетност. Вървяхме между дърветата като за среща с друга двойка след хиляда, след десет хиляди години, защото и животът има нужда от основание за живот. Тя казваше, че у мен имало идеализация и че така се губела реалността на една жена и още по-добре, защото така тя се чувствала по-малко тленна, лишена от своята човешка природа и ставала по-малко смъртна. Много добре си спомням онова място и онзи път, там имаше зелено мочурище, осветявано от водни кончета, бегли проблясъци между слънцето и сянката. Врагът вече беше завзел подстъпите, дните ни бяха преброени и тя влагаше в теб надеждата си. „Бих искала тя да дойде тук през същия сезон, когато се завърне розовото петно на изтравничето, и в нейната ръка твоята ръка ще си спомня за моята. Би трябвало и няколко красиви стиха, но какво да се прави, за поетите да говорят за любов, е липса на оригиналност, което винаги изисква огромни средства. Когато човек е тръгнал да проучва Марс и да ходи по Луната, любовта и двойката, без майтап, си е чисто вкопчване в миналото. И въпреки това кой ли вече е казал, че всяко женско начало е мъж и всяко мъжко начало е жена? Никой. Знам, че е невероятно глупаво да те изоставя заради известни технически проблеми, органични истории, вирусни, Бог знае какви, но, довери ми се: ще бъда за теб друга жена. Много мисля за нея. Дори са забавни всички грижи, които полагам за нейната красота. Не я познавам, на нея може и да й липсва братско чувство, и тогава ще си имаме проблеми — тя и аз. Всъщност съм й помогнала много, защото ти няма да можеш да живееш без мен, а това винаги означава вече готово място за друга. Не искам да си тръгна като крадла, и ти трябва да ми помогнеш да остана жена, а най-жестокият начин да ме забравиш ще бъде да не обичаш повече. Кажи й…“ Но за какво, Лидия? Ти знаеш, наясно си — ето ни тук. Няма нужда да измисляме хляба, водата не може да дава уроци на извора, сърцето не обяснява на кръвта от какво живее… Отдавна вече знаем как са се образували неодушевените светове и от каква вкаменяваща липса на женски устни. Нека да продължат да се жалват, че земята е само прах, напълно безразлично ми е кой е прах и кой Господ, защото нито единият, нито другият са жена. Дори понякога съм отивал да погледна катедралите в Реймс и Шартр, за да видя как може да се обърка човек… Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм от там.