Тя се наведе над мен и не знам дали върху това все пак тъй близко лице, вече я имаше, или тя само ми даваше да пия. А след това във внезапен порив ме прегърна и ме притисна до себе си като в най-далечните ми спомени.
— Ти си крадец, Мишел. Осквернител на църкви. Ще те арестуват за отвличане на катедрали.
Взе ръката ми и й се усмихна.
— Я, и ти си имал юмруци. И за какво са ти?
— За да сънувам юмруци. Юмруците не съществуват все още, те са измислица на Омир. Просто легенда, която старите вериги разказват на младите, за да ги направят по-твърди.
— И тогава какво, Мишел? Какво?
Докоснах устните й и дълго ги милвах, за да продължат пръстите ми да благославят. Дланта ми се потопи в косите й, които бяха взели от възрастта най-светлото в нея и в бръчките й, тези на усмивката, онази на челото, вертикалната, сякаш разпната между двете крила и онази в погледа, тъй нежни, тъй фино изсечени. Животът е прочут със своите ваяния.
— Тогава ти си тук и има сияние на жена. Може би други мъже могат да живеят другаде, не и аз.
IX
Когато отворих очи, виделината на деня нахлуваше през пердетата с цялото си шумно шествие от кофи за боклук. Невидимото губеше властта си сред бързея на нощните води и разни мебели, вещи, дрехи и циферблати ме обграждаха като доказателства за материалност. От Лидия виждах само ръка, която се носеше по браздите на нощта, и една самотна, празна длан. Наведох се към нея и се скрих още за миг. Вероятно тя се преструваше на заспала, за да направи нещата по-лесни за мен. Може би чакаше да си тръгна, защото един живот е дълго нещо и сигурно я беше обхванал страх. Станах и се облякох. Чистачката щеше да дойде след час, но исках да бъда там преди нея. Исках да седна до нея, да почакам малко, защото в крайна сметка не знаем нищо за смъртта, пък и никога не сме имали нужда да си говорим, за да се разбираме. А се бяхме договорили помежду си, че след това няма да я гледам.
— Не знам как ще изглеждам. Говорят дори, че човек изглеждал спокоен и умиротворен, което е просто една мръсотия в повече…
Върнах се в стаята. Лидия я нямаше. Открих я в кухнята. Седнах безмълвно срещу нея и изпих едно кафе. Светлината на деня тършуваше по лицето й и как ми бяха скъпи тези следи от гуми, тази саждива бледност, тези бръчки! Сутрешният вехтошар минаваше оттук напразно и носеше обич към всичко, което уж идваше да изпомачка.
— Бих искал да дойдеш там с мен, Лидия.
— Добре.
— След това ще заминем. В теб ли е паспортът ти?
— Да. От известно време се канех да избягам.
— Ще продължим направо за летището. Може да спрем в Мексико.
Телефонът иззвъня. Дълго. Тя не реагира.
— Това е Ален. Обажда се всяка сутрин… Няма да замина толкова далеч с теб, Мишел. У теб има някакво религиозно настървение да обичаш една жена, което е много по-близо до религиозното настървение, отколкото до жената. Твоето падение е твърде високо за мен. Ти си пиян от мъка и не знам кой си всъщност. Замини сам и след три, след шест месеца се върни и ще се опитаме да се запознаем. Ще видим. Искам да се самозалъжа и даже само това искам, но трябва да ми помогнеш. Трудно нещо е, ежедневно, стъпка по стъпка, милиметър по милиметър. Хората винаги пълзят един към друг. Засега ти не си ти. Ти си тя. И бих казала дори, че не става въпрос само за нея, нито за теб, още по-малко пък за мен, а за някаква висша борба. Ти водиш някаква дива битка за човешкото щастие. Отказваш да се признаеш за победен. Стоиш със свити юмруци. Добре разбирам, че става дума за всички нас, както всеки път, когато става дума за края на мъката. Мисля си за онези възхитителни швейцарци и шведи, които под руините на Бейрут спасяват много повече от хората, които спасяват, дори когато не успеят да спасят никого… И толкова обичаш една друга жена, че е прекалено лесно за вземане.
— Ти правиш сметки, Лидия. Не знам какво означава да се надяваш трезвомислещо. Да обичаш, е приключение без карта и компас, където може да се изгубиш единствено от предпазливост. Ти размисли и смяташ, че имам сляпа вяра в женското присъствие. „Той е влязъл да се помоли в първия срещнат параклис.“ Но кажи ми, кой на тази възраст ще седне да ти говори така? Кой би се осмелил? Кой днес би се осмелил да иска постоянство? Кой би се осмелил да ти каже, че честта, мъжествеността, смисълът и смелостта да бъдеш мъж е една жена? Още веднъж: не те моля да ме обичаш, говоря ти за братство. Моля те да бъдеш до мен, за да оскверним мъката. Няма по-висша възхвала на човешкото. Една жена и един мъж, и ето как само едно хвърляне на заровете преобръща случайността. Имаме нужда от много благочестие, за да се открием между всички лъжливи катедрали.