— Мишел, изкуственото дишане може да върне към живота, но не е начин на живот.
— Ще живеем след това. Засега става въпрос само да дадем шанс на шанса. В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов. Когато крещим от самота, винаги крещим от обич.
— Всичко, което казвам, е, че може би е по-добре да останем в Париж, защото е много по-трудно, отколкото в някоя страна от мечтите, и така много по-бързо ще знаем за какво да се вкопчим…
Тя сведе очи. Ръката й нервно си играеше с трохите. Нещо потъваше. Нещо изтичаше и не знаех как да го задържа.
Телефонът иззвъня.
— Нали виждате — рекох. — Тук непрекъснато ще звъни. При вас, при мен. Трябва да заминем.
Тя държеше чашата кафе с две ръце и мислеше. Наистина бяхме посред бял ден и в една кухня.
— Добре. Ще си приготвя куфара.
Внезапно се сетих къде бях оставил пътническата си чанта — в ложата на сеньор Галба. Там беше паспортът ми и пътническите чекове. Лидия откри в телефонния указател номера на „Клапсис“, но никой не отговори. Спомних си, че маестрото е отседнал в „Кийон“ и се обадих в хотела.
— Бих искал да говоря със сеньор Галба, моля.
Обади се женски глас и аз повторих въпроса си.
— Кой го търси?
— Кажете му, че е неговият приятел от Лас Вегас.
Мълчание…
— Вие сте му приятел? Той… той… Не бихте ли могъл да дойдете тук, господине? Нещо не е наред.
— Сърцето ли?
— Не, но наистина е странен и…
Познах гласа — това беше момичето от тротоара пред „Клапсис“.
— Заговорихме се тази нощ, госпожице, бях с кола и с една приятелка.
— А, хубаво, значи го познавате добре. Той ме помоли да му правя компания в хотела и… Не искам да оставам тук. Той ме плаши.
Отново мълчание, а после гласът на сеньор Галба:
— А, вие ли сте. Да, чантата ви е при мен. Забравихте я в ложата ми… Апропо, знаете ли, че Мато Гросо умря?
— Още не съм чел вестниците.
— Да, сърцето му не издържа. Ей, така… пуф!
— Смрт.
— И-мен-но. Случва се с най-добрите. Бях много привързан към него и жена ми много го обичаше. Беше стар и го беше страх да не остане сам. Избра да си тръгне пръв… Много беше тревожен. Но аз съм добре и имам договори за десет години напред. Тези хора знаят какво правят и предполагам си давате сметка, че няма да искат да се окажат с дупка в програмата, и то от моята величина. Мато ужасно ще ми липсва, но се е излъгал. Доказателството е, че сега говоря с вас. Нали гласът ми не е като на човек, който ще се трупяса всеки момент, нали?
— Съвсем не.
— В пълна форма съм. Дори прекарах нощта с една женичка.
— Поздравления.
— Но не знам какво ще правя без кучето.
— Намерете си друго.
— Да, разбира се, но това отнема време. Не става от днес за утре. Има си общи спомени, общи навици. Той имаше един маниер да слага муцуна върху лапите и да ме гледа, сякаш съм единственото нещо, което има значение в живота му… Познавате ли това?
— Да. Случвало ми се е. Случвало ми се е да сложа муцуна на лапите и да гледам някого, сякаш той е единственото нещо, което има значение в живота ми… Трябва да ви оставям, Галба. Чакат ме.
— Това куче умря преждевременно. Излъга се. А пък имаше страшна интуиция. Можеше все пак да подуши, че ми остава още известно време. Нещо обърка прогнозите. Преливам от живот, можете да ми вярвате. И имам най-добрия номер на света. Тази нощ пак го репетирах. Не-о-про-вер-жим! Това казва всичко. Мм?
— Ще намина да взема чантата си след малко. Оставете я при портиера.
— Ама не, не, качете се, качете се. Стая петдесет и седем. И вие ли заминавате?