— Да.
— Далече ли?
— Каракас.
— Много красив град. Качете се направо в стаята. Бях с една приятелка, но тя току-що си тръгна. Дори не изчака да й платя. И тя е от тревожните. Елате, елате. Изпитвам ужас от хотелските стаи. Разчитам на вас.
— Вижте, Галба, жена ми е починала тази нощ, трябва да мина да я видя. Но веднага след това ще дойда.
— Чудесно. И най-вече, не изтрезнявайте!
— Няма такава опасност.
Отидох до кухнята, не се сещах къде съм забравил нещото, което търсех и вече не помнех какво е то. Нямаше го в кухнята и се върнах в хола, след това в спалнята, но го нямаше. Лидия отваряше гардеробите и хвърляше разни неща в един куфар. Избягваше да ме гледа, сякаш я беше страх да ме види. Може би се чудеше какво чакам и защо не тръгвам, винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват. Във Валдемоса бях видял две така преплетени маслинови дървета, че човек не можеше да ги различи едно от друго. Но то е при маслините.
Отидох в антрето и там намерих шлифера и шапката си. Сложих ги. Върнах се в хола, седнах в едно кресло и останах там доста време, като се опитвах да си спомня какво ми липсва и какво търся. Боляха ме ръката и гърдите, там, откъдето я бяха изтръгнали. Станах и грижливо прерових джобовете си, защото бях целият в пот. Върнах се в спалнята.
— Извинете, не бихте ли ми услужили с кърпичка? Ще ви я върна следващия път, когато се видим.
Тя ми хвърли странен поглед, отиде до гардероба, взе кърпичка и ми я подаде.
— Наистина съжалявам, че ме виждате в това състояние — казах. — Нямах време да се преоблека.
Тя ме слушаше много внимателно, не казваше нищо, избягваше да ме гледа и подбираше дрехите, които трябваше да сложи в куфара. Седнах. Бях доволен, че мога да говоря на някого.
— Ризата ми не е сваляна от гърба ми три нощи, а самобръсначката ми е в чантата, която забравих при сеньор Галба, който прави прочут по целия свят номер с дресура в „Клапсис“. Не знам как да ви се отблагодаря.
— Трябва да хапнете нещо.
— Не, благодаря, извинете ме, след малко ще се поосвестя.
— Искате ли да ви извикам такси, или аз да ви закарам?
— Мисля, че ако ме придружите там, ще е далеч по-симпатично. Виждате, че нещата съвсем не са оставени на случайността, щом се срещнахме. Съществуват благоразположение, грижа, помощ и защита. Сигурен съм, че сеньор Галба много се грижи за животните си, макар че намирам забавленията му за доста жестоки. Мисля също, че би било още по-фрапиращо, ако той не се показваше на сцената и оставаше невидим зад кулисите. Щеше да е донякъде по-истинско. Въпреки това смятам, че ние все пак трябва да продължим да правим усилия. Винаги може да се направи и повече. Второто дихание е силно насърчавано, и даже ми говорят за трето и четвърто, но то е от дискретност. Границите на издръжливостта трябва да се разширяват все повече, не съществува световен рекорд, и винаги може да се направи повече. Човек не бива да отглежда мъката си, в това е всичко. Говори се, че когато американските космонавти стъпили на Луната, открили там китайци. Възмутени, тъй като всеки знае, че китайците не разполагат с необходимите технологически средства, те ги натиснали да дадат обяснение. Как така сте тук, как сте стигнали до Луната, противно на всички природни закони? И тогава едно от дребните китайчета сложило юмрук върху юмрук и изиграло стълбичка, като обяснило с широка усмивка: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“. Виждате, че няма място за отчаяние. Ще се изкачим един върху друг и ще стигнем. Не знам какъв ли сеньор Галба ще открием там, но ще му отрежем ушите, като започнем от рака, силата, омразата и безумието, ще победим, защото сме най-силните, в света се готвят огромни сили, които още не са дали плод, едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…
Но бях безсилен срещу насочения към мен спокоен поглед. Попитах:
— Поставяте ме под наблюдение ли?
— Не може да продължавате така…
— Мога, Лидия. Няма поставен рекорд. Винаги може да се направи повече. Следващият път ще отида да тренирам на голяма надморска височина като шампиона Вирен, когато се готвеше за Олимпийските игри.
Телефонът пак иззвъня. Писна ми да бъда все на слушалката. Вдигнах. Един насечен, настойчив глас:
— Дзидзия? Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж…
Разсмях се. Сеньор Галба — Другият, онзи, който много се пази да не излезе извън кулисите, наистина не отстъпваше пред нищо. Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж… Няма значение как, само и само да постигне малкия си комичен ефект. Протегнах слушалката на Лидия.