— Това е световният шампион. Съпругът ви. Наистина мисля, че той държи титлата засега.
Тя ми изтръгна слушалката с поглед, който се целеше прекалено високо и далеко за моите зрителни способности и който пътьом спря на мен. Тя плачеше едва-едва, като сдържаше сълзите си, защото вероятно си казваше, че денят ще бъде дълъг.
— Да, да, Ален, знам. Всички го знаем. Учим го всеки път, когато Господ прави нещо и накрая го научаваме. Знам, че не си виновен. Не си отговорен. Това се нарича нелепа катастрофа. Сложил си малката на задната седалка и си карал бавно. Знам какво искаш. Но не мога да ти помогна, защото Соня е винаги там и ми няма вяра. Онзи ден ме претърсиха. И така, трябва да продължим, да изтърпим болката, това е много красив израз. Сигурна съм, че сега можеш да разбереш няколко думи и напредваш. Вече успяваш да кажеш „Дидия“ и „бичам“. Ще става все по-добре, ще видиш. Знам, че Соня е до теб и се усмихва. Смелост, смелост и пак смелост. Трябва да продължим. Ще успееш, Ален, няма никакво съмнение, ще успееш…
Подшушнах й:
— Кажете му: ще успеем, защото сме най-силните. Дългият път. Изгубихме една битка, но не сме изгубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета. Александър Велики, Ницше, Че Гевара, Маркс, Де Гол, Мао. Израелците ще изпратят командоси. Войници, от върховете на тези пирамиди. На оръжие, граждани. Край нас се издига кървавият пряпорец на тиранията. Ще ги победим. Ще спрем дори разсейките. Господ на справедливостта и добротата, двете уши и опашката. Олѐ олѐ. Три милиарда Спартаковци. Свободата води стъпките ни. До стената. No pasaran. Бой последен е този. Докато има хора по тая земя. И започваме отначало: ще победим, защото сме най-силните. Дългият път. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…
Усетих длан върху рамото си.
— Извини ме, Лидия. Малко скърцам, но винаги когато се разтърсват веригите, става така…
Станах.
На улицата имаше цветарски магазин.
— Какви цветя обичаше тя?
— Всякакви.
Тя се върна с цял наръч в бяло и розово.
Сложих куфара й в колата.
— Накъде?
— Улица „Вано“.
Имаше доста народ пред къщата.
Портиерът стоеше отвън, както и фризьорът със съпругата си.
Погледнаха ме с уважение, сякаш нещастието ме беше издигнало в техните очи. Шуреят ми се беше свлякъл в креслото.
— Ти знаеше, че тя ще направи това, нали? Наговорили сте се… Нямаше право да я оставиш да го стори… Докато има живот, има и надежда…
— Точно така. Загубихме една битка, но не сме загубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…
Той повдигна рамене и се опита да бъде лош.
— И какво ще правиш сега? Ще преобзаведеш апартамента ли?
Казах му истината:
— Ще се опитам да бъда щастлив. Госпожа Лидия Товарски… шуреят ми…
Доктор Талер ми стисна силно ръката с дълъг поглед право в очите, а другата му ръка лежеше на рамото ми.
— Смелост — рече той, сякаш очакваше още клиентела.
— Доктор Талер, който представлява тук медицинското тяло. Госпожа Лидия Товарски.
— Приятно ми е — рече докторът и не успях да сдържа смеха си.
Зад гърба си чух гласа на шурея ми.
— Пиян-залян… Естествено, нали й дължи всичко.
Обърнах се.
— Точно така.
И допълних:
— И така ще продължава. Има достатъчно за цял живот, че и за два. Тя ни оставя средства за живот.
Те ни гледаха с онова неудобство, което се старае да не вижда много-много. Бях дошъл с друга жена и без усилие можеха да доловят, че между нас има някакво много нежно съпричастие, а притеснените им физиономии бяха смешни до… Бях негодник. Не уважавах нещастието, неговите права, привилегии, договорености и приличие. Арогантно се изплъзвах от почестите, които всички му дължим. Това беше предизвикателство, неподчинение и отказ да му се подложа, което винаги означава липса на благовъзпитание. Беше оскърбление към величеството, принизяване на свещеното, обида към държавния глава, накърняване на абсолютната власт, а и тази жена, която спокойно стоеше до мен като стража, сякаш не осъзнаваше, че тук е място на траур. А аз виждах, че Яник не диша вече, че е „мъртва“, както казват онези, които не изпитват никакви съмнения. Пак беше облякла горнището на моята пижама и не мисля, че беше само по навик.