Взех един стол и седнах пред леглото. Завесите бяха спуснати, но имаше достатъчно слънце.
— Виждаш ли, тя е тук. Донесла ти е цветя. Всичко е както го поиска ти. Ще се опитаме да те направим щастлива. Ще бъде малко трудно и ще има препъвания, празнини, несръчности, моменти, в които ще ни липсва вдъхновение, както във всяко дългосрочно дело, но всеки от нас е преживял много, а това винаги издълбава бърлога за двама. Ти знаеше прекрасно, че никога не бих могъл да живея без теб, и така остави много празно място за нея. Никога повече няма да й говоря за теб, както ти обещах, защото ти не желаеше да я обременяваш с друга, не искаше да налагаш твоите вкусове и твоите навици и искаше тя да бъде свободна от всяко сравнение. Ще скрия всички снимки и всички вещи, които ти обичаше и няма да живея със спомени. Винаги ще ми бъде достатъчно да виждам горите, полето, моретата, континентите и света, за да обичам малкото, което ми остана от теб. Толкова бързо мина и тъй далеч отлетя. Нали си спомняш онези маслинови дървета във Валдемоса, така преплетени, че беше невъзможно да бъдат различени? Разделиха ни с брадва. Разбира се, че ме боли, особено ръцете и гърдите, там, откъдето те изтръгнаха, очите, устните, там, където остана вдлъбнатина от твоето отсъствие, но този дълбок и незаличим белег се превърна в светилище на жена, в което всичко е готово да я приеме, да я благослови и да й даде какво да обича. Тя е тук и те гледа, за да види кой съм аз, откъде идвам, от какво съм направен. Тя е разтревожена и й трябва време, все още сме малко чужди един за друг, колебаем се, не сме уверени, липсват ни още сдърпванията, сблъсъците, неразбирателствата, откриването на скритите ни страни, на недостатъците и дребнавостите, всички онези несъвместимости, които ще ни помогнат по-добре да се вдълбаем един в друг, да изпипаме отношенията си, да се напаснем, постепенно да се нагодим по формите си, и тогава нежността ще додаде на единия онова, което не достига на другия…
В здрачината видях един силует, който вдигна ръка и докосна устните ми, сякаш в дъха ми имаше незнайна сила, която можеше да се предава на друг и незнайна слабост, която нямаше да се предаде.
X
Около нас за малко още имаше погледи, тежко уважително мълчание, подобаващи физиономии, ръце, които трябваше да стисна, да благодаря, да гледам да не строша и да не разлея нещо, и за какво да размътвам техните обичаи, не съм народен трибун и нямаше знамена и барикади, нямаше да ги призовавам към борба и бъдещи победи, и само тихо мърморех: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“.
Една възрастна дама, която не познавах, ми се усмихна на стълбището:
— Аз съм госпожа Жамбел и живея на втория откъм двора. Синът ми беше убит в Алжир.
Благодарих й. Опитваше се да ме утеши.
До колата имаше павилион за вестници, а по първите страници се мъдреше заглавие: „Живот на Марс, нови надежди“.
Къщата, в която пиша сега, е близо до морето и слушам неговия шум. Слушам го внимателно, защото идва от дън вековете. Вероятно ще има нови светове и гласове, които все още никой не е чувал, щастие, което няма да е с вкус на устни, радост, която никой не си е представял и някаква пълнота, която няма да бъде единствено сияние на жена, но аз живея само от най-древното ехо. Човек живее само от онова, което не може да умре. Нощите приятелски идват и ми позволяват да споделя малко от съня й. Щом затворя клепачи, всичко отново става непокътнато. През деня имам за компания моя брат Океана — само океанът има гласовите възможности, необходими, за да говори от името на човека. Вероятно сгреших, че се държах с Лидия сякаш тя беше тя. Толкова малко се познавахме все още и всичко беше толкова крехко, около нас имаше град, улици, коли, не беше място за молитва, а и коя жена би приела да бъде просто храм, в който човек идва да почете всевечното? Тя ме слушаше изключително внимателно, сякаш всичко, което говорех, доказваше правотата й. С разпилени коси и затворено, почти враждебно лице, тя сякаш черпеше от гласа ми сила, която я отдалечаваше от мен.
— Какво има, Лидия?
— Знаете ли, че Павароти, великият тенор, дори не поглежда партньорката си, когато дава най-доброто от себе си? Може да се видят и вярващи, които живеят единствено от вярата си, а култът се превръща в самоцел, което винаги е помагало на религиите да карат без Бог.