— Ако смятате, че карам опасно, най-добре да слезете.
— Не исках да кажа това… Направих оптимистична забележка от общочовешко значение.
— Дреме ми на мене за вашия разговор.
Маршрут за десетина-петнайсет минути, но успях да го мина за час. Времето ме обработваше с бижутерска точност и майстореше всяка минута като накит. Само малко ми липсваше, за да бъда дресиран — щипка цинизъм и малко амин, сянка от низост, вид на стоик, и няколко капки ирония. Но бях обичал една жена, както само една жена може да отдава, и не знаех как да сваля знамената.
Позвъних и отначало помислих, че няма никого. След това вратата се отвори и бях пуснат вътре от една стара дама, цялата усмихната, която сигурно мислеше, че става въпрос за скарване между влюбени.
— Влезте, влезте. Госпожата помоли да почакате. Тя ще се обади по телефона.
На масата в хола имаше кафе и топли кроасани.
— Искате ли да ви направя яйца?
— Не, благодаря.
— Госпожата каза, че трябва да хапнете и да поспите малко.
— Къде е тя?
— О, не знам, нищо не знам. Тя ще ви се обади.
Чаках един час. Знаех, че ще се върне. Сега, когато тя щеше да бъде тук винаги, бях способен дори на самота. След малко щях да купя цветя и да ги занеса на малката проститутка, която беше правила компания на сеньор Галба, защото човек не живее само с едното куче.
Оставих телефона да звъни известно време. Все е печалба.
— Мишел…
— Знам, Лидия. Разбирам.
— Аз съм на летището. Заминавам за няколко месеца.
— Имаш право.
— Цяла нощ те слушах как се молиш и… има прекалено много място. Прекалено е широко за мен. Не ми оставяш достатъчно незначителност. За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш. Ти си строител на катедрали, а аз, аз живея в двустаен от осемдесет квадрата. Ти загуби жена, която беше целият ти живот и се опитваш да направиш от живота си жена. Оставила ти е милиарди. Щях да се чувствам по-спокойна, ако беше беден — щеше да имаш повече за даване. Знам, че съществува невъзможност да се живее без любов, знам. Само че невъзможността да се живее без любов също е начин на живот. Знаех добре какво върша. Бях толкова нещастна, че имах нужда да помогна на някого. Опитах се да помогна на вас двамата. Много е егоистично, знам… Както и да е. Ти ми заговори за братство, спомняш ли си…
— Разбира се. Това е единственото нещо, което мъжете и жените още никога не са пробвали заедно. Няма отверстие.
— Не мога да обичам като свещенодействие. Прекалено тежко е за носене.
— Няма нищо друго за носене. Не плачи.
— Мишел, не може да се живее така.
— Е, тогава имаш право да плачеш.
— Една жена не може да бъде само един мъж. Един мъж не може да бъде само една жена.
— Нищо не мога да направя. Ти си моето биологично условие. Викът на клетките ми.
— При теб е повече въпрос на някаква абсолютна, дива, варварска вяра, отколкото за личната съдба на двама ни…
— Да.
— Когато жена срещне у един мъж такава нужда да обича, дори не знае дали съществува за него, дали е обичана, или е само инструмент на култа… Аз също трябва да живея. Не искам да съм част от религия. Ние нямаме нужда от обожествяване, Мишел. Обожествяването винаги завършва с изискване за святост, а този номер със светостта вече са ни го играли. Бих казала дори стига толкова, и може би днес курвите имат повече право да говорят и повече неща, които да ни кажат, отколкото светиците.
— Сигурно си прекарала отвратителна нощ.
— Прекарах една нощ, Мишел. И помогнах на друга жена. А сега заминавам. Заминавам, защото си пиян от болка и дори не знам кой си ти всъщност. Има прекалено много отчаяние, прекалено много паника в теб… и в мен. Прекалено лесно е. Един ден, когато вече няма да сме крушенци, когато наистина ще бъдем себе си, ще се видим отново… и ще се запознаем.
— На трезва глава…
— Да, и всичко ще бъде много по-трудно. Сигурно ще се погледнем и всеки ще крие учудването си, ти ще помислиш: „Не може да бъде!“, а аз „Не е той, не е възможно…“.
Тя хлипаше. Аз бях щастлив. Вече бяхме заедно.
— Лидия, заминавай спокойно. Замини колкото може по-далеч. Остани толкова дълго, колкото се съмняваш. Срещай се с други. Известно време живей като на автобусна спирка. Не се бой, няма нищо. Ще те чакам, когато се върнеш.
— Доскоро. Ако искаш, можеш да живееш у нас.