— Не, ужасявам се от илюзиите, представи си. Тръгвай. Ще се опитам да отрезнея.
Тя се засмя.
— Не съвсем, все пак.
— Бъди спокойна.
Навън се спрях пред цветарския магазин. „Какви цветя обичаше тя?“ „Всичките.“ Обичаше люляк, но ще трябва да почакаме до пролетта. Сега трябваше да отнеса тялото си у дома, да го изкъпя, да го нахраня, да го облека в чисти дрехи и да го наместя във витрината между другите, то още можеше да послужи. Гледаха ме странно, защото по тези земи една блуждаеща сянка без жена изглеждаше не на място. Над покривите се показваше другото слънце. Усещах, че околните неща се опитват отново да ме хванат в бързея си, но това бяха неща, които имат вземане-даване с вечността, вселената, светлинните години, а небето се преструваше, но неговата необхватност го издаваше, защото истинското небе е малко колкото длан. Изненадах се, че виждам около себе си толкова достойни и горди мъже, които не просят, и толкова жени, чиито очи не молят. На тротоара момиченце медитираше над дясната си обувка, която беше паднала и която то не смогваше да обуе. Беше трудно начинание и изискваше помощ. Тя вдигна сериозен поглед към усмихнатия господин, който се беше надвесил над нея и може би щеше да бъде от полза.
— Не мога да обуя обувката — рече тя. — Искаш ли?
Коленичих на земята и май се справих доста добре. Русото щастие облъхна бузата ми и усетих толкова нежно и леко дихание, че затворих очи.
— Благодаря. Много си мил. Аз живея отсреща.
Тя ме огледа внимателно и реши, че още мога да послужа за нещо. Хвана ме за ръката.
— Ела — каза тя. — Ще ти помогна да пресечеш.