— Моля Ви — рече тя.
— Добре.
Дрехите ми се валяха по мокета и започнах да ги изпълвам.
— Изобщо не знам защо направих това…
— Малко самоубийство — казах аз.
Тя се опита да се усмихне.
— Сигурно е това. Не бива да ми се сърдите. Има моменти…
— По много от всичко и най-вече от нищо. Можехме да изкараме още малко заедно.
— Нямам никакво желание да бъда щастлива.
— А кой ви говори за щастие, Лидия? Говоря ви само за взаимопомощ.
— Сам видяхте, че не… ставам за нищо.
— Естествено, когато човек го прави, сякаш се хвърля от седмия етаж…
— Не ме съдете прекалено сурово…
— Моля ви!
Напъхах вратовръзката в джоба си. Дебелашко е все пак след това да си сложите вратовръзка.
— Кога се случи това?
— Преди шест месеца. Но няма край… Питам се дали не го удължавам… прекалено, за да превърна спомена в причина да живея. Без това… нямаше да знам какво правя тук. Имало свидетели. Казват, че съпругът ми внезапно загубил контрол над колата. А той не караше бързо. Не мога да го упрекна в нищо. Беше сложил малката на задната седалка, винаги правеше така… Може би между него и мен всичко е било свършило още преди това и ми е нужно оправдание, за да му се сърдя…
Тя опря лице о коленете и виждах само побелелите й коси. След това вдигна глава. Очите й бяха възвърнали израза си на пребити с камъни.
— В такива случаи човек трябва да замине надалеч.
Най-сетне получих право на мъничко веселие по устните й.
— В Каракас?
— В Каракас.
— Прекалено далеч и прекалено бързо е, а както казахте преди малко в кафето, след това човек трябва да се върне…
Донесе от кухнята бутилка уиски и чаша.
— Една за из път — рече тя.
— Чин-чин.
Отпих. Тя ме наблюдаваше приятелски.
— Отскоро ли е?
— Кое по-точно?
— Осиротял сте от една жена.
Погледнах часовника си.
— Вече цял век — казах и си тръгнах.
III
Входът за артистите бе откъм някакъв безистен в задънена сред кофите за боклук уличка, срещу ръждясалата рулетка на едно студио за фотогравюра. От една кинокабина долитаха картечни откоси и скърцане на спирачки. Рижа котка дотърча с мяукане и се отърка в крака ми, вирнала опашка. Почесах я по ухото. За миг останахме заедно, а след това тя ме заряза. Отворих вратата. Пазачът тъкмо преглеждаше вестника с конните надбягвания.
— Сеньор Галба, ако обичате? Той ме очаква.
Той продължи да проучва възможните победители. Чаках със симпатия и загриженост, докато той не ме виждаше. Неонът наслагваше по лицето му виолетови вадички. Стаичката му сигурно беше два на метър и половина. До вестника имаше празна бутилка от вино. Овехтели и мръсни дрехи, които също чакаха всичко да свърши. Вкиснатата самота на изгубените вещи…
— Опитвал ли сте се да пуснете обява? — попитах го аз.
Той изглеждаше доволен, че е бил разбран.
— В дъното на коридора, след кулисите, втората врата вдясно. Да не сте ветеринарят?
— Да, но бързам. Ще намина да ви видя след малко.
Вървях между гологърди момичета и джуджета каскадьори. С крайчеца на окото мярнах на сцената един раджа с тюрбан, който с пръсти изобразяваше профила на Кисинджър върху екран. Спрях се за миг, когато той премина на Граучо Макс и пурата му. Бях голям любител на китайските сенки. Погледнах часа: беше единайсет. Май бях успял да измина половината от маршрута. Младеж с много дълги коси и русолява брадичка седеше на един стол, обграден от пудели. На коленете си държеше шимпанзе. Шимпанзето ближеше фунийка сладолед. Всички пудели бяха бели, с изключение на един, който беше розов. Спрях.
— Никога не бях виждал розов пудел — казах аз.
— Човешка ръка. Боя. Трябва да опитате.
— Сеньор Галба?
Той посочи една врата.
Сеньор Галба беше рухнал в едно кресло и деликатно попиваше челото си с кърпичка. Беше с фрак и носът му над пластрона, вероятно защото всички носове винаги сякаш порастват през нощта, се превръщаше по-скоро в орган на предвещанието, предугаждането и изследователството, отколкото просто на обонянието. Носът на сеньор Галба сякаш беше тук на стража.