Първанчо Кривото също беше разтеглил своята феноменална усмивка, обаче по някое време му докривя за нана Ганча. Скочи да го защити както той си знае — нахвърли се върху всички с ругатни. Изстреля първата си ругатня — смях. Изстреля втората — по-голям смях. Предизвикан, „смехотворецът“ се отвори на псувни — смехът занараства в аритметична прогресия.
Първанчо пощуря, заплете се в някаква неразбираема скороговорка и оплюл брадата си от гняв, не беше в състояние ни да чува, ни да вижда. Веднъж ли са ставали подобни неща с двамата, та и сега полека-лека страстите се уталожиха и те отново седнаха на масата.
Всичко щеше да приключи както обикновено, ако отвън не се развика Дина — жената на Кривото.
— Първанчооо, излизай, сърце да те изеде!
Дребничка, бременна с поредното дете, тя беше изнемогнала да се грижи и за децата, и за домакинството, и за стоката в оборите. Какъв е тоя мъж, дето по цели дни играе карти и ни за жена, ни за деца, ни за стока мисли. Никой не можеше да оспори справедливото й негодувание и Дина отново пусна гърлото си:
— Първанчоооо, излизай, Марен да те убие!
Никой от селяните не можеше да обясни що за субект е този Марен. Аз също. Но щом убива, предполагам, че Марен е древнославянски бог на смъртта, долетял на крилата на клетвата чак до двадесетия век.
Само че и хиляди мареновци не биха могли да вдигнат Първанчо Кривото от картоиграческата маса, въпреки че беше чул ядните призиви на жена си. И не само той, всички бяха чули, защото кръчмата притихна.
Тъкмо стихналата гълчава, а не виковете на жена му го накараха да стане — как така ще го срами пред хората. Разярен, той прекуца кръчмата, отвори вратата, колкото да покаже главата си навън, и изстреля един приглушен фалцет срещу нарушителката на спокойствието:
— Верицата ти!
В казаното според него се съдържаше всичко необходимо, което трябва да застави жена му веднага да се прибере вкъщи. Затова затвори вратата, прекуца по обратния път, седна срещу нана Ганча и сякаш нищо не е било, заразбърква картите.
Дотук всичко изглеждаше наред. Но само изглеждаше — Дина отново се развика. Този път гласът й надхвърли централната махла, където се намираше Таневата кръчма, и разпростря криле над цялото село.
Кривото опита да се прави на глух, обаче виковете следваха един след друг. Нямаше накъде — пак прекуца кръчмата и излязъл сега на стълбата пред вратата, респектира жена си с по-тънък и лют фалцет:
— Жено смотана! Веднага дома да си идеш!
И понеже нямаше излишно време за губене, без бавене се върна при нана Ганча.
По онова време жена никога не влизаше в кръчмата. И Дина не наруши неписания закон, но все пак отвори вратата и изви на прага, та проглуши ушите на всички:
— Първанчо, излизай, чумата да те ръгне!
Този безподобен акт вбеси Първанчо и той стана с недвусмисленото намерение да си послужи с нещо по-осезаемо от словото. Но едвам поел, Стоимен го хвана за яката откъм тила. Закован на място, Кривото извъртя глава, колкото му беше възможно, към покушителя и изруга:
— Ти па що се мешаш у моите работи, а? Сега че ти изпием кръвчицата!
Избухна досега по чудо неизбухналият смях. През същото време Първанчо успя да извърне лице към Стоимен и моментално задейства юмручетата си. Само че дългата ръка на Стоимен не позволяваше да го достигне, та всички удари бяха, така да се рече, въздушни. Смехът заизкачва аритметичната си прогресия. И кой знае докъде щеше да стигне, ако не го пресече Дина:
— Що сте зинали бре, изедници?
Селяните млъкнаха. Тогава тя се примоли:
— Стоимене, жив да си, тури на рамо той разбойник и го отнеси право дома!
Без да чака нови указания, Стоимен метна на рамото си развилнелия се, но с крака и ръце нагоре, за да не може да го удря по лицето, изнесе го от кръчмата и пое с широка крачка. Дина заситни подире им, като от време на време попипваше вързаните на шареното коланче ключове и повтаряше окуражително:
— Носи, носи!
Всички се изсулиха от кръчмата. Секналият смях се разрази отново. Единствен нана Ганча без помен от усмивка опитваше да надвика смеха, като засукваше за повече достолепие мустаците си:
— Стоимене, не оноди, това, що онодеш, само ни оноде таковата!
Колкото до Първанчо Кривото, той догонваше върховете на своето „смехотворство“. Както беше прикован по гръб върху рамото на Стоимен, редеше неразбираемата си скороговорка и риташе с крака. Но ритането му с куция крак беше неописуемо смешно. А неописуемото не се наемам да опиша. Всеки да си го представи според възможностите на своето въображение.