Така процесията стигна Първанчовата къща. Там Дина избърза напред, отключи една стаичка и подкани Стоимен.
— Те, хвърли го тука!
След като желанието й беше изпълнено, тя заключи стаичката. Последваха неистови удари по вратата. Вече прекапали от смях, хората се върнаха в кръчмата. Само нана Ганча недоволен се запиля нанякъде, като си мърмореше.
Кривото би по вратата може би час и накрая, изтощен от безсилен гняв, заспа. След не повече от десетина минути се събуди и жена му чу този път съвсем миролюбив фалцет:
— Дино, я отвори!
Без да се бави, тя отключи вратата. Първанчо продължи:
— Що чини стоката?
Тя от своя страна се разнежи и отвърна с плачевен укор:
— Сега ли се сети да питаш? Оставил си ме сама! Кое по-напред да работим?
С чувство за вина Първанчо Кривото излезе от стаичката и като нарами коша, закуцука към плевника. Дина се прибра доволна вкъщи, а той, приклекнал до купата, започна да пълни празния кош, за да нахрани гладните добичета.
След малко обаче като изпод земята изникна нана Ганча и застана отпреде му.
— Първанчо, ама ти що онодеш?
— Е па, не видиш ли, скубем слама за воловете.
— Я оноди, не сме си доонодели таковата.
След не особено дълго колебание Първанчо Кривото заряза недопълнения кош и двамата с нана Ганча отново се намериха на своята маса. И пак:
— Първанчо, не ми оноди таковата!
— Я да гледам? Да те погледнем с нозете напред! На̀ ти карта!
И така цяла зима.