Джон се беше привързал към момчето, тъй като нямаше братя и сестри. Беше израснал само с баща си, дългогодишен иконом на рода Уимис. Бащата беше обучил сина си да поеме неговата длъжност, но Джон предпочиташе работа на по-лично ниво. В действителност просто не му допадаха изключителната отговорност и власт, нужни за един иконом.
Родът Уимис беше много тясно свързан с рода Таунзенд. Най-големите синове на семействата винаги ставаха първи приятели, също като бащите си. И тъй като слугите непрестанно обменят помежду си клюки, Джон пръв научи, че Себастиян е загубил камериера си, и се зарадва на възможността да заеме тази длъжност. Не беше и сънувал, че изборът му ще доведе до такива приключения, но не съжаляваше.
Работата в имението на Таунзендови му харесваше. Той изкара там малко повече от година, когато Себастиян напусна Англия. Без да го молят, доброволно реши да последва господаря си в изгнанието му. Беше се привързал към младия лорд, възприемаше го като свой близък роднина и не можеше да понесе мисълта, че няма да има кой да се грижи за него.
Но в интерес на истината Джон харесваше втората си длъжност, извличаше от нея огромно удовлетворение и съвсем естествено си беше дошъл на мястото. Той умееше да общува с хората, предразполагаше ги да разкриват пред него тайните си. Искаше му се да бе приложил таланта си във Фелбург, преди да ги хвърлят в тъмницата. Но планът им беше само да пренощуват там, затова бе решил да си почине. Негова грешка.
Бяха яздили доста, за да избягат от района на градчето.
— Наистина не смятам, че той ще изпрати някого подире ни, но не се изкушавам да се върна и да проверя лично — бяха окончателните думи на Себастиян по въпроса.
Джон беше по-прагматичен.
— Можехме да не си спечелим нов враг и да изгубим такава благодатна на възможности страна като Австрия, ако бяхме приели ангажимента. Вероятно щеше да му измъкнеш три пъти по-висок хонорар.
— И да се върна в Англия? Не.
Джон очакваше този отговор. Все пак си струваше да опита. Нито веднъж през годините на изгнание Себастиян не се бе изкушил да се завърне в Англия или дори да се осведоми как са баща му и брат му.
Когато семейството му се отрече от него, той също се отрече от тях.
Днес Тимъти закъсняваше за обяд. Двамата мъже не го изчакаха.
— Ще извършим ли някакъв ремонт, след като така и така сме тук? — попита Джон, едва дочакал мадам Льо Каре да си тръгне.
— Защо всеки път ми задаваш един и същи въпрос?
— Ами вижте, сър, това е голям имот, а само кухнята и спалните са що-годе обитаеми.
— Именно. Какво повече ни е нужно от място, където да спим и да се храним? Не се задържаме тук.
— Но замъкът има такъв потенциал!
— Това са само едни глупави руини, Джон — невъзмутимо го отряза Себастиян. — Да оставим нещата каквито са.
Джон въздъхна. Надяваше се да изтръгне господаря си от апатията, която го беше обзела след заминаването им от Австрия, като му измисли полезно занимание. За съжаление настроението на Себастиян се понижаваше при всяко споменаване на Англия в разговор, а във Фелбург това се беше случило на няколко пъти. При Морис се бяха получили три нови делови предложения, но Себастиян дори не се беше поинтересувал за какво става дума.
Джон се върна в оранжерията си зад руините. Към четири часа Себастиян излезе навън с чаша бренди в ръка. Лошо. Брендито беше сигурен знак, че е налегнат от мрачни мисли.
— Кажи ми, Джон, дали през всичките тези години съм имал късмет или ми е вървяло просто ей-така? — отегчено запита той.
— В какво отношение, сър?
— В кариерата, разбира се. Мога да преброя на пръстите на двете си ръце колко пъти е можело да умра или поне да бъда тежко осакатен, но съм се отървавал с някоя и друга драскотина. Освен това без значение колко странни или дори смахнати ангажименти поемам, колко невъзможни са наглед задачите, винаги успявам да се справя, и то с минимални усилия. Държа да чуя твоето честно мнение: късмет или удивителна случайност?
— Забравили сте да включите вашите умения сред вариантите.
Себастиян изсумтя презрително.
— Уменията ми нищо не струват. Боравя прилично с пистолета…
— Имате изключителен мерник — похвали го помощникът му.
Гарвана махна пренебрежително с ръка и продължи:
— Разбирам нещичко от ръкопашен бой…
Джон отново го прекъсна:
— Някога виждали ли сте лицето на нещастника, след като сте му забили един в лицето?