Двамата бяха чудесни помощници на Маргарет в нейната малка експедиция. Немски дантели, италианска коприна, френско вино п пови лилии за градината — всичко това беше в списъка на младата жена за първата и европейска обиколка. Но не заради тези неща бе дошла в Европа. Те бяха само претекст. Бе дошла да намери бившия си съсед и насила да го заведе на родна почва, за да разследва подозрителните събития, които се случваха в имението на баща му.
Гарвана изникна зад един ъгъл. Налагаше му се да внимава къде стъпва, понеже дворът беше осеян с камъни. Беше среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи, около четиридесетгодишен. Стори и се доста дружелюбен. Маргарет не биваше да се нервира. Просто не обичаше да се съмнява.
— Сигурна ли си, че това е нужно, Мага? — попита Една, подавайки се от каретата.
Интересно, камериерката й също имаше някакви опасения. А тъкмо тя и беше казала за Гарвана!
— Абсолютно — отвърна Маргарет с увереност, каквато не изпитваше. — Ти бе права. Бях се отказала. Прибирахме се вкъщи. Нямахме друг избор, а сега имаме. Нима бих могла да желая повече от човек с талант като неговия?
— Върви, какво чакаш — подкани я Една. — Той надали ще остане тук дълго. Хората в градчето разправяха, че никога не го свъртало на едно място.
Маргарет въздъхна и се приближи към мъжа. Идването й тук беше крайна мярка. Мразеше да се чувства отчаяна, но миналата година не бе изпитала никакви угризения да наеме онези здравеняци в Лондон. Двамата също й бяха горещо препоръчани, а се оказаха пълна загуба на време и пари! Този мъж изглеждаше по-надежден — особено ако слуховете за него наистина бяха верни. Тя самата беше претърпяла пълен неуспех: четири месеца на Континента, без да открие никаква следа към местонахождението на бившия си съсед.
— Добър ден — поздрави тя. — Дойдох да ви наема.
Той се усмихваше. За французин имаше доста топла усмивка. За нея това решаваше въпроса. Той щеше да приеме задачата. Само трябваше да изяснят подробностите.
— Аз не мога да бъда наеман.
Това я притесни, но тя бързо се овладя:
— Първо ме изслушайте, моля ви.
— Но аз не съм човекът, когото търсите. Казвам се Джон Ричардс и работя за Гарвана.
— О, така ли? — Маргарет се смути. На всичкото отгоре мъжът дори не бил французин! Имаше същия английски акцент като нея. — Извинете. Не биваше да прибързвам със заключенията. Нали ще бъдете така добър да ме заведете при господаря си?
Усмивката на Джон се стопи.
— Безсмислено е, мадам. Той няма да работи за вас.
— Защо?
— Защото сте жена.
Този път притеснението на Маргарет беше примесено с раздразнение. Мъж или жена, нали парите не миришеха?
— Абсурд. Нужна ми е по-убедителна причина за отказ, преди да си тръгна. Сега ме заведете при Гарвана. Всъщност недейте, и сама ще го намеря.
Не го изчака да се опита да я спре. Също така не забеляза усмивката му. Не би могла да предположи, че реагира точно както се е надявал.
Руините нямаха врата, която да забави устрема й. След няколко крачки Маргарет се озова в това, което някога е било централното преддверие на замъка. Сега от него не бе останало почти нищо: няколко ниски стени с купчина огромни камъни покрай тях, рушащо се огнище и останки от дървен таван в единия ъгъл, който сигурно е бил добавен един или два века след построяването на замъка.
В ъгъла тя забеляза момче и три коня. Имаше набито око за коне, а черният жребец, за който момчето се грижеше, беше най-прекрасният екземпляр, който бе виждала. Хлапакът й се усмихна нахално. Когато Маргарет спря поглед на него, той дори й намигна.
Това бе толкова неочаквано, че тя избухна в смях. Ама че малък наглец! Рус, синеок, раздърпан. Нямаше повече от десет-единайсет години, а вече придобиваше дръзките маниери на опитен женкар.
— Къде мога да открия Гарвана? — попита Маргарет. Част от раздразнението й се беше изпарило.
— Ами сигурно в кухнята.
— Нима се храни по това време на деня?
— Не. Там живее.
Кой знае защо, това не я изненада. В края на краищата, човекът живееше в истинска съборетина. Все пак забели очи, защото по всяка вероятност момчето се надяваше на такава реакция. Излезе права: хлапакът се ухили.
— Ще ме упътиш ли към кухнята? — Момчето изпълни молбата й и тя му се усмихна: — Благодаря.
— За мен беше удоволствие, госпожице.
— Милейди — поправи го тя.
— Леле, значи сте истинска дама?
Хлапакът изглеждаше толкова изненадан, че Маргарет предположи, че той никога преди не е виждал титулуван аристократ, или по-точно титулувана аристократка. Второто беше по-вероятно. Та нали Гарвана не работеше с жени?