Маргарет потрепери, доловила в тона му горчивина. Беше я долавяла и преди. Той обикновено я прикриваше, но не винаги успяваше. Себастиян наистина ли се смяташе за невинно пострадал в трагедията, която сам беше предизвикал? Или се презираше за верижната реакция, последвала от лудуването му с Жюлиет?
Пристигането им бе отбелязано от гръмотевици. Маргарет се намръщи и се взря в небето, докато Себастиян й помагаше да слезе от каретата.
— Редно е да помолим за извинение и да дойдем утре. Наистина се смята за много невъзпитано да ходиш на гости, когато вали.
— Страхуваш ли се, Маги? — присмя й се той.
— Не — изсумтя тя. — Но нито искам да изкалям антрето им, нито те да се чувстват длъжни да ни поканят да останем заради лошото време.
— Обувките ти не са кални, а и ти желаеш да останеш. Бъди така добра и си спомни защо ме доведе в Англия. Нужно ми е повече от една кратка визита, за да видя какво се случва там и да преценя дали подозренията ти са основателни. Времето през последните два дни е направо идеално, сякаш по поръчка.
Преди да е успяла да отговори, вратата се отвори. Хенри Хобс, икономът на „Горския кът“, стоеше пред тях. Олеле, още един Хенри. А и господин Хобс не беше някой новак, а икономът на имението повече от трийсет години. Той бе висок човек с гърбав нос и проницателни сиви очи. Нямаше никакво съмнение, че моментално позна Себастиян.
Ето защо Маргарет побърза да се намеси:
— Господин Хобс, вярвам, че познавате съпруга ми Себастиян Таунзенд?
— Съпруг ли? — невярващо повтори той и леко се усмихна. — Чудесно, значи ни очаква нова буря.
Той широко отвори вратата. Маргарет реши да отмине забележката за бурята, сякаш не знаеше какъв е смисълът й.
— Абигейл приема ли гости днес? — попита тя, след като влезе.
— Сега е в музикалния салон. Господи, въобразява си, че още може да свири на пианото, когато всъщност не вижда клавишите.
Музиката, която се чуваше, наистина представляваше шумотевица от дисонантни звуци.
— А лорд Таунзенд?
— Още не се е прибрал от следобедната си езда. Всъщност много закъснява. Не съм бил осведомен за някакви негови отклонения от обичайния маршрут, но го очаквам в скоро време. Беше уведомен за вашето пристигане.
— В такъв случай до завръщането на Дъглас ще останем с Аби.
— Чай, лейди Маргарет?
— С удоволствие, благодаря.
Маргарет тръгна към музикалния салон. Себастиян, който не беше проговорил, не я последва незабавно. Хобс също не беше отишъл да поръча чая.
— Приятно ми е отново да те видя, Хобс — промълви Себастиян.
— И на мен ми е приятно отново да ви видя милорд.
— Донеси малко бренди с чая. Имам чувството, че тази вечер ще имам нужда от нещо по-силно.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
И последният нестроен акорд заглъхна. Абигейл скръсти ръце в скута си. Внимателно, за да не я уплаши, Маргарет каза:
— Аби, най-сетне се завърнах. Дано не си се затъжила за мен прекалено много.
Мина време, докато възрастната жена се ориентира откъде идва гласът. Изглеждаше добре. Снежнобялата й коса беше вдигната във висока прическа от миналия век, която подхождаше на старомодните й дрехи. Старомодни, не стари. Много възрастни дами като Абигейл се присмиваха на новите тенденции, които отиваха само на млади момичета.
— Ти ли си, Маргарет? Защо да съм се затъжила — та нали бе тук миналата седмица?
— Всъщност не. Бях четири месеца на обиколка из Европа. Спомняш ли си?
— А, да. Сега си спомням колко ми липсваше, скъпа! Ела и ме прегърни. Градината на нищо не прилича, откакто си отиде.
Маргарет потрепери, докато се подчиняваше на молбата й. Абигейл не говореше за нейното пътуване, а за завръщането й в „Белите дъбове“. Това бяха думите й при всяко нейно гостуване, прозрачен намек, че ги е изоставила — защото Аби така виждаше нещата. Всъщност градината беше в отлично състояние. Маргарет лично бе наела и обучила градинар, преди да си замине.
— Ще я погледна на тръгване — обеща. Така завършваше всяка своя визита.
— Непременно.
— Какво ще погледнеш? — попита Себастиян, влизайки в салона.
— Кой е с теб? — попита Абигейл и присви кехлибарените си очи.
Маргарет замълча, давайки възможност на Себастиян да отговори, и въздъхна, когато той не каза нищо. Баба му очевидно не можеше да го познае поради лошото си зрение.
— Омъжих се, Аби.