— Още едно произшествие, милорд! Намерихме го в канавката, пълна с дъждовна вода.
Дентън пребледня. Маргарет също, докато не чу как Дъглас се оплаква навън с немощен, но гневен глас:
— По дяволите, човече, мога да вървя!
— Вече опитахте сам, милорд, и едва не се пребихте — отвърна някой.
Дъглас Таунзенд не успя да се наложи и беше внесен вътре от двама мъже, единият от които го държеше под коленете, а другият — под мишниците. Беше мръсен и мокър. И кървеше…
— Какво е станало? — попита Себастиян, изпреварвайки Маргарет. Тонът му беше измамно неутрален, но тя усещаше как напрежението струи от всяка негова пора. Отговори му Дъглас с немощен глас, запазил част от предишното си раздразнение:
— Мисля, че съм паднал от проклетия си кон. — После се взря в лицето на Себастиян и попита: — Ти пък кой си?
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сякаш в пода на преддверието се издигна надгробен камък. Поне Маргарет остана с такова усещане. Само можеше да се чуди какво му е на Себастиян, докато гледаше баща си, който отказваше дори да признае съществуването му. Лично тя би била сразена. Вероятно и с него беше така, но даже сянка не падна върху челото му — толкова добре владееше емоциите си.
Себастиян не отвърна, и по-добре. Всичко, което можеше да каже — „твоят бивш син, призрак, най-лошият ти кошмар“ — би прозвучало саркастично или ужасяващо.
Напрежението я убиваше, затова тя поде:
— Дъглас…
— Ти ли си, Маги? — прекъсна я той.
Маргарет застина от удивление. Той не я беше познал? Следователно не беше познал и Себастиян!
— Виждам ви двамата — колебливо продължи Дъглас, — но неясно.
Преди да успее да отговори, лакеят, който им беше донесъл вестта за инцидента, й прошепна:
— Той гори от треска, милейди.
Маргарет кимна. Справяше се доста добре с критични ситуации и без колебание насочи към стълбището мъжете, понесли Дъглас. Тръгна редом с тях и прошепна на графа:
— Да, аз съм Маги.
— Така си и мислех — едва чуто прошепна той. Гласът му отслабваше с всяка изминала секунда. — Нали ще останеш? Искам да чуя всичко за пътешествието ти и мъжа, който е покорил сърцето ти.
— Естест…
Не довърши. Главата му клюмна. Беше припаднал.
— Два пъти му се случваше на път за тук — обясни един от носачите с лек френски акцент. — Мосю не се задържа буден. Навярно от треската — добави, когато Маргарет се загледа в кръвта, капеща от Дъглас.
— Моля ви, някой да извика лекар.
— Вече се погрижихме, милейди — бързо я увери вторият носач. — Той скоро ще пристигне.
Ръцете й се разтрепериха. Треската на Дъглас я тревожеше, но кървенето му буквално я плашеше. Не беше струйка, но капките определено оставяха диря. Нямаше да се успокои, докато не научеше доколко сериозна е раната.
Себастиян също бе разтревожен от кръвта. Веднага щом Маргарет се отдалечи, той се обърна към мъжа, който им беше съобщил за произшествието. Канеше се да го разпита, но нещо в ужасеното изражение на Дентън го възпря.
Брат му се взираше в кървавата диря, сякаш не можеше да повярва на очите си. Себастиян не помнеше някога на Дентън да му е прилошавало при вида на кръв. Не смяташе, че това обяснява бледността му. Той беше пребледнял като платно още при вестта за инцидента. Сякаш бе в шок.
— Вземи се в ръце! — изкомандва го Себастиян. — Изпрати горе прислужници, които да съблекат мокрите дрехи на татко и да го измият с гореща вода.
Дентън най-накрая го погледна, кимна и бързо се запъти към кухнята.
След като остана сам с мъжа, Себастиян насочи към него цялото си внимание. Нямаше нищо изненадващо, че човекът направи няколко крачки назад. Себастиян бе свикнал с такива реакции. Тъй да се каже, когато Гарвана се появеше, всички останали птици отлитаха. Просто беше изгубил умението си да предразполага хората.
— Как се казваш? Кой откри баща ми?
— Вие ли сте отритнатият син? Онзи, дето… — Без да довърши, мъжът отстъпи още назад.
Сега изглеждаше не просто предпазлив, а направо уплашен. Себастиян въздъхна:
— Да, онзи. А ти си?
— Робърт Кантел, милорд. Градинар съм тук от пет години. Следобед отидохме в западния край на имението да подрежем дърветата. Работим на групи. Не можахме да видим баща ви от толкова далеч, но през клоните видяхме, че конят му стои там.
— Точно на кое място?
— Там, където започва границата с „Белите дъбове“, близо до пътя за Еджфорд. Решихме, че или е отивал, или се е връщал от града, когато е паднал.
— Откъде кърви?
— Има лоша рана на тила. Цялата вода в канавката беше порозовяла.