— Глупости. Знаеш, че татко те възприема като дъщерята, която никога не е имал. Няма да те обвини, задето си се поддала на чара на брат ми. По-скоро ще стане точно обратното. Още една точка срещу Себастиян.
Маргарет въздъхна. Това не й беше хрумвало. Не че имаше някакво значение, тъй като Себастиян не възнамеряваше да остане в Англия след привършването на работата, за която го беше довела. Все още не можеше да проумее, че поредното произшествие се е случило с Дъглас тъкмо при завръщането й у дома.
— Нали не е имало други инциденти, докато бях в Европа?
— Като заговори за това, имаше.
Татко падна от леглото.
— Какво?!
Въпросът й привлече вниманието на Себастиян. Тя леко поклати глава, за да му покаже, че няма основания за тревога, и пак се обърна към Дентън:
— Нали се шегуваш?
— Може би се изразих погрешно, но не се шегувам. Станал от леглото, стъпил накриво и се строполил на пода, като при това успял да се удари на рамката на леглото. Няколко седмици беше с навехнат глезен. Татко твърдеше, че килимът бил нагънат и затова не успял да стъпи както трябва.
— Ясно.
Действително изглеждаше като непохватност от страна на Дъглас. Просто не можеше да си представи как някой се промъква в стаята му и нагъва килима с надеждата, че стопанинът ще падне и ще се нарани. Такъв план би подхождал на човек, който не е наред с главата.
Тъй като Дъглас не беше на масата, Маргарет пренареди местата така, че всички седнаха заедно в ъгъла на Абигейл.
Себастиян се държеше безупречно, без съмнение заради баба си. И все пак: какъв контраст! Нямаше вадене на кинжали както в трапезарията на „Белите дъбове“. Тук той бе изтънчен аристократ — и толкова красив, че Маргарет едва откъсна очи от него.
Но като за семейна среща той повече задаваше въпроси, отколкото даваше отговори — въпреки жадното любопитство какво му се е случило през изминалите единайсет години. Беше удивително как може да говори за живота си в Европа и в същото време да разкрива съвсем малко от това, с което се занимавал. Този мъж беше толкова потаен. Маргарет се надяваше да научи нещичко за него, но вероятно сега знаеше за него повече, отколкото роднините му.
Но макар че не казваше почти нищо съществено за себе си, Себастиян попиваше всяка дума на брат си и баба си. Зорко наблюдаваше тях и прислужниците. Маргарет си напомни, че той просто изпълнява задачата, за която го е наела, и се опитва да разбере кой желае смъртта на Дъглас. Да, но сбърканата брънка във веригата още не се бе появила. Интересно какво щеше да се случи, когато Жюлиет се прибереше — и когато Дъглас се събудеше.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Скоро след вечеря Абигейл се оттегли. Себастиян също изчезна. Маргарет се надяваше, че е отишъл да върши работата, за която му плаща — добре де, за която щеше да му плати. След второто посещение на доктор Кълдън, което не донесе по-добри новини за състоянието на Дъглас, тя също предпочете да се оттегли рано. Денят се беше оказал наситен със събития и много изтощителен. Може би не физически, но жонглирането с истината и лъжите, които бяха съчинили със Себастиян, за да изнесат представлението си без грешки, я бе изцедило до капка.
Чакаше я гореща вана. Една се беше погрижила за това, преди да се прибере в стаята, която бе получила с Оливър в слугинските помещения. „Горския кът“ имаше водопровод, но подобно на „Белите дъбове“ и много други къщи, тръбите не стигаха до горните етажи, така че водата все още трябваше да се подгрява в кухнята и да се качва горе. Към стаята на Маргарет имаше помещение за къпане или баня, както бе станало популярно да го наричат, с хубава порцеланова вана, която тя с удоволствие щеше да използва.
Тъкмо щеше да задреме — толкова й беше приятно във ваната — когато чу:
— Надявах се, че досега ще си заспала и няма да се наложи да провеждаме този разговор.
Тя стреснато отвори очи и се сви колкото можеше, за да се прикрие. Просто не вярваше, че Себастиян стои на прага. Това и рече:
— Не вярвам, че това е истина!
Не беше затворила вратата на банята. Не бе необходимо, тъй като вратата на спалнята бе затворена. Никой не биваше да влиза, без да чука, най-вече той.
— Забравих ли да спомена, че споделяме тази стая? Нали се досещаш, също като съпрузи. — Тонът му бе крайно ироничен, все едно тя беше забравила преструвката им.
— Не всички брачни двойки споделят една и съща спалня — сприхаво отвърна. — Това не може да не ти е известно. А ние попадаме в категорията „Съпрузи, които никога няма да си легнат заедно“!