Мълчанието й сигурно го бе насърчило, защото той я погали. Толкова лекичко, че тя дори не би забелязала, ако беше някой друг.
— Мека си — промърмори той. — не го очаквах, понеже си толкова твърдоглава.
Маргарет примигна. Нима този мъж си позволяваше да се шегува, когато тя беше толкова изтормозена, че не можеше да мисли? Това й помогна да излезе от вцепенението и със залитане да се отдалечи от него.
Но разстоянието й позволи да мисли ясно и тя бързо отговори:
— Има и друг вариант, който е най-разумният. Просто се връщаш в „Белите дъбове“, докато баща ти се възстановява. Измисляш си някакъв предлог. Така или иначе, не можеш да разговаряш с Дъглас, докато е в безсъзнание. Няма смисъл да се редуваме да спим на пода.
Той като ли че обмисли думите й.
— Не. Трябва да съм тук, когато Жюлиет се върне от Лондон. Искам да видя как ще реагира на моята поява. Освен това да си тръгна сега, когато имам достъп до „Горския кът“ обезсмисля нашия „брак“. Освен това от „Белите дъбове“ не бих могъл да разбера какво става тук.
Маргарет въздъхна.
— Добре. Тогава аз ще се върна вкъщи, а ти ще бдиш край леглото.
— Няма да бдя край ничие легло. Нали не искаме моето лице да бъде първото, което баща ми ще види при събуждането си? Това вероятно толкова ще го шокира, че той отново ще изпадне в безсъзнание. В това отношение Дентън има право: Дъглас те предпочита за своя болногледачка.
Маргарет скръцна със зъби. Никоя нормална жена не можеше да се разправя с този човек. Той очевидно си беше наумил, че трябва да делят една спалня.
Тя тръгна към вратата.
— Добре тогава, но ще спиш в банята. Там подът е предостатъчно — да не си посмял да твърдиш обратното! И вратата помежду ни ще остане затворена. Ще чукаш, преди да влизаш в тази стая. Това е последната ми дума. Точка по въпроса.
Маргарет отвори вратата и го изгледа яростно, предизвиквайки го да си намери извинение да обори думите й. Той мълчеше и я наблюдаваше с обичайното си непроницаемо изражение. В крайна сметка беше получил каквото искаше — създаде впечатлението, че двамата делят една спалня. Беше внесъл смут в нейните чувства и тя беше загубила битката. Негодник!
— Освен това изобщо не съм твърдоглава — добави, преди да затвори вратата. — Просто ми е останал здрав разум.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Треската на Дъглас все още бе много силна. Сутринта доктор Кълдън отново се отби и доста се разтревожи, когато безуспешно се опита да събуди пациента. Прецени, че все още не е нужно да наливат течности в гърлото му с фуния, но нареди да нахранят Дъглас веднага щом той се събуди. За тази цел Маргарет нареди да приготвят котле със супа, което донесоха от кухнята и поставиха близо до огнището, за да не изстине. Освен това поиска да й донесат ведра със студена вода от зимника за компресите върху челото на Дъглас, които редовно трябваше да се сменят.
Доктор Кълдън провери раната на графа и установи, че не изглежда да е инфектирана. Цицината обаче не беше спаднала. Засега треската оставаше главният проблем. Докато температурата на Дъглас беше висока, животът му беше в опасност.
Маргарет прекара сутринта в неговата стая. Той бе спал достатъчно дълго и сигурно щеше да се събуди скоро. Тя искаше да е до него, когато това стане.
Към единайсет часа Абигейл подаде глава през вратата. Не влезе в стаята, само надзърна към леглото, макар че по всяка вероятност не можеше да види дали Дъглас още спи.
— Някаква промяна? — попита тя.
— Засега никаква — отвърна Маргарет.
— Не съм изненадана — заяви Абигейл. — Дори когато е болен, той е упорит глупак.
Забележката на старата жена беше свързана с ожесточението, което изпитваше към сина си и заради което не му беше проговорила толкова години. Маргарет отиде при нея и тихичко каза:
— Той не знае, че Себастиян е тук. Бих предпочела нещата да се задържат така, докато той не е в състояние да се справи с този факт.
— Да се справи ли? — присмя се Абигейл. — Искаш да кажеш, докато не изрита отново Себи.
Маргарет потрепери.
— Това е напълно възможно. Всъщност Себастиян го очаква. Той е тук, за да те види, Аби, не за да оправи отношенията с баща си.
— И да беше опитал, щеше да е напълно безсмислено — предрече старицата.
— Наистина ли мислиш така? След единайсет години? — полюбопитства Маргарет.
— Толкова ли станаха? Да, разбира се. Не се е случило нищо, което да накара Дъглас да размисли. Тогава отказа да обсъжда въпроса, защо да го прави сега?