Всъщност беше облекчена и до голяма степен изпитваше вина заради това. Но все пак не желаеше тъкмо тя да му съобщи, че Себастиян се е завърнал. Той скоро щеше да го научи, когато синът му дойдеше да разговарят. Дано това не станеше, преди Дъглас да се е възстановил достатъчно, за да превъзмогне неприятните емоции, които сблъсъкът между баща и син неизбежно щеше да породи.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Маргарет извика една прислужница да дежури край Дъглас, изпрати лакей да доведе доктор Кълдън и отиде да потърси Себастиян, за да му предаде краткия си разговор с баща му. Откри го в зимната градина с Абигейл. Всъщност чу смеха му, преди да влезе, и зърна веселото му изражение, преди той да я забележи.
Беше удивително различен, когато беше край баба си. Очевидно искаше тя да вижда само стария Себастиян, който Абигейл помнеше, но не и студения, закоравял мъж, в който се беше превърнал и когото всички останали трябваше да търпят. Маргарет се запита кой образ ще види баща му, когато двамата най-после се изправеха лице в лице.
— Дъглас се събуди за малко — съобщи тя. — Успях да го нахраня, преди отново да припадне.
— Спомена ли защо е паднал в канавката? — попита Себастиян.
— Да. Той смята, че конят му се е уплашил и е препуснал към края на пътя, където един нисък клон го е повалил на земята.
— Следите на местопроизшествието потвърждават версията му, но много бих искал да знам какво е могло да уплаши коня на път, по който има само дървета.
Абигейл имаше отговор на това:
— Чух го да казва на Дентън, че новата му кобила е малко по-плашлива от старата. Спомена го няколко пъти — каза тя и се изчерви, защото току-що си беше признала, че макар да не разговаря с него, вероятно попива всяка негова дума.
Маргарет им разказа и за сънищата на Дъглас.
— Отиде ли да го видиш? — многозначително попита тя Аби. — Остана ли достатъчно дълго, за да те види?
— Тази сутрин го навестих, точно както ти ме помоли — призна Абигейл. — Не забелязах да е дошъл в съзнание и много се съмнявам, че ме е видял.
По всяка вероятност с лошото си зрение старицата не би забелязала очите му да се отварят, особено ако Дъглас ги бе отворил само за миг. Затова Маргарет заключи:
— Щом се е събуждал, това е добър знак. Според мен означава, че се съпротивлява на треската.
Дентън дойде да вземе баба си, за да й покаже какво е свършил. Снощи на вечеря Абигейл беше споменала, че отново смята да се захване с рисуване. През няколко години тя си опитваше силите с това хоби. И всеки път настояваше да сменят прозорците в помещението на горния етаж, избрано за това нейно занимание. Обвиняваше лошата светлина за несъвършените си творби. Дентън надзираваше ремонтите вместо нея.
Маргарет уведоми Дентън за добрата новина и отново преразказа разговора, който беше провела с баща му. Той почти не прояви интерес.
— Просто конят се е подплашил? На всеки може да се случи — заключи той с огромно облекчение, сякаш беше очаквал нещо съвсем различно.
Себастиян също беше забелязал странната реакция на брат си, защото се обърна към Маргарет веднага щом Дентън излезе от стаята с Абигейл:
— Аз ли си въобразявам, или настроението на Дентън се приповдигна в един доста неочакван момент от разказа ти?
— Чак пък неочакван… Дентън е прочут със забавените си реакции. Непрекъснато се извинява, че главата му се рее в облаците. Така де, това е обичайното му оправдание. Не може да си го забравил, нали?
— Ни най-малко.
— Сериозно? — Маргарет беше изненадана. — Той е такъв, откакто го помня.
— И колко е това? Откакто си живяла тук? От неговата женитба с Жюлиет?
— Горе-долу. Преди татко да умре и да се преместя тук, почти не го познавах. Тогава не общувахме много-много. Татко боледува продължително, преди да почине, а преди това три дълги години Елинор изпълваше къщата ни с тъга.
Дали Себастиян потрепери, или само си беше въобразила?
— Били са трудни времена, нали, Маги? — попита той.
Въпросът я накара да се почувства неудобно и тя отвърна:
— Глупости. Бях почти дете. Не пропуснах нищо, за което да съжалявам. И други семейства си имат своите трагедии. Не виждам разлика.
— Имаше ли приятели?
— Естествено.
Определено не смяташе да си признава, че икономката Флорънс вероятно е била най-добрата й приятелка. Той щеше да разглежда това като недостатък, докато тя виждаше нещата от съвсем друг ъгъл. Освен това имаше приятелки от частното училище, което бе посещавала няколко години. Поддържаше връзка с тях. Да не говорим, че познаваше всяка втора жена в околността. Обаче не се беше привързала към никоя дотам, че да я нарече своя близка.